Monday, January 05, 2015

Кратка пледоария в защита на Сашо Морфов




Решението на режисьора Александър Морфов да приеме предложението и да стане и.д. директор на Народния театър предизвика торнадо от остри реакции в социалните мрежи. Рядко съм виждал метафоричният чук на народното недоволство и гняв така отстро и тежко да се стоварва върху гръбнака на някой. Вероятно голяма част от тази буря на негодувание се дължи на факта, че, когато Морфов се обяви срещу назначението на Слави Бинев за шеф на парламентарната комисия по култура, както и срещу цялото правителство, мнозина видяха в него някакъв лъч на надежда, възраждане на идеята за борбата с това зло, което се установи на власт с ангелски блясък. Трябва ли да ви припомням - правителство създадоха най-гръмогласните политически сили, тези, които твърдяха, че те са носители на промяна, макар всички да виждаха, знаеха и разбираха виновните им мутри и това, че произвеждат повече лъжи на колкото е способен и жълт вестник. Отчаянието дойде, защото представяха тази победа на лицемерието, този оргазъм на измамниците като нещо светло и чисто. И Морфов даде надеждата, че отвъд спарения интелектуален мрак на грантовата интелигенция, все пак има разумни и светли хора, които разбират, че примирението със злото е зло само по себе си. Даде малко светлинка в края на тунела и много хора повярваха, че все пак надежда има, въпреки паразитите с които обрасна идеята за протест срещу Бинев и изобщо срещу мутрафонщината в културата. Вероятно именно заради това много хора възприеха постъпката на Морфов като някакво предателство, като закъснял нарцисизъм, като предадено доверие.

В този кратък текст ще се опитам да обясня защо аз ще съм от хората, които няма да заклеймят Сашо Морфов. Бога ми, като режисьор не го харесвам много, клоунадата в неговите пиеси понякога ми идва в повече, имал съм тежки културни сблъсъци с негови фенки, една от които за малко да ми издере очите след като й казах, че леко ми е писнало от това всеки път любимецът й да ми продава един и същи номер. Но това не ми пречи да уважавам изключително много обществените позиции на Морфов. Той е истински интелектуалец, може и да прекалява с позите, но има безпогрешни обществени сетива и знае кога народът към който принадлежи наистина е отчаян. Той беше един от хората, които първи почнаха да говорят срещу Иван Костов, през цялото време на първото управление на Бойко Борисов беше в опозиция и това е достойно за респект. Нещо повече - той първи от интелектуалците вдигна глас срещу "новия" Борисов, което показва кристални политически сетива. Само за сравнение. Вижте феновете на Реформаторския блок. Половината от тях по-скоро биха целунали Дмитрий Медведев по бузата, но няма да признаят, че коалицията с ГЕРБ е морално, интелектуално и политическо престъпление. Този духовен затвор е тяхната черна карма, но друг да им лее сълзите. Ставаше дума за Морфов.

Това, че той прие да стане и.д. шеф на Народния театър аз не го тълкувам като предателство или превиване на гръб, а като естествена стъпка на един човек, заинтересуван от това трупата на Народния театър да остане като екип, а да не се разпада, тръгвайки си в знак на протест срещу всяко друго назначение. Славибиневщината, тоест другото лице на реформаторската бойкоборисовщина доведе дотам актьорите от театъра, че те наистина бяха готови да си тръгнат. И е съвсем естествено режисьорът, който стана символ на техния бунт да приеме работата като директор, за да може една от големите културни институции да бъде запазена. Морфов прави това, което трябва да направи един театрален режисьор.
И, дайте да си го кажем честно - Александър Морфов не може да бъде отговорен за всички битки в нашия живот. Заради това дойде разочарованието - мнозина си помислиха, че един театрал вместо тях ще промени живота им. Няма да стане. Но това е проблем - все някой друг трябва вместо нас да води борбата със злото. Морфов поведе своята война и е добре, че го имаше, за да може да чуем истините, които друг няма да ни каже. Но това не отменя нашият дълг за съпротива.

Четворната коалиция е най-голямата банда от некултурни некадърници, алчни крадци и нагли лицемери, които някога са се раждали по земите български. Но какво - Сашо Морфов трябва вместо нас да се бие с всички тях ли? Не напразно продадените протестърски съвести почнаха да го плюят. Той иззе техния морален авторитет и в моите очи този морален авторитет още е в неговия образ, независимо от това, че е приел да стане и.д. шеф. Все пак Морфов спечели своята битка, когато изглеждаше, че няма никакъв шанс да го стори. Както казваше великият Кропоткин - "когато нямаш шанс - използвай го". Заради това дори и да искам не мога да хвърля камък срещу Морфов. В най-голямото блато, в най-големия мрак, в абсолютната тъмнина, той намери сили да победи в своята война.  В крайна сметка диктатурата на калинките не може да бъде абсолютна, нали?
Единственото тъжно е, че победата на Морфов показва, че е време за нашите собствени войни. 
Тях няма кой друг да ги води освен нас самите.

No comments:

Post a Comment