Парижкият залез на фанатиците

Атентатът в Париж и убийството на карикатуристите от "Шарли ебдо" потресе всички. Нямаше как да е по друг начин. Кървавата баня безмилостно напомни на всички, които се бяха отнесли в безвремието, че този свят съществува на един милиметър от буйстващата лудост, която всеки момент може да се развилнее като епидемия от ебола. Ислямска държава доказа по най-гнусния и отвратителен начин, че е в състояние да води война в Европа и, че е една от най-големите заплахи, които съществуват в момента. Много хора си позволяваха да го забравят. Много хора изгубиха толкова много енергия да обрисуват Русия като враг номер 1, че просто не е истина колко политическо време бе изхабено и всичко това избухва в лицата ни.

Гледах снимки от Париж вчера. Хиляди французи спонтанно излязоха на улицата в знак на съпричастие към убитите и показаха, че не само са социално, но и солидарно общество. В миговете на такава трагедия хората трябва да са единни, защото това е единственият начин да се противопоставиш на фанатизма и човеконенавистничеството, дошли под формата на изстрели от автомат. Може би заради това Франция е по-напред от нас. Когато бурята ги сполетя, те престанаха да се делят и станаха просто французи. Обикновени хора, които не искат да се предават. Това е не само трогателно. Смислено е.

Разбира се след като шокът от трагедията отмине от блатото ще изплуват всички с праисторическо мислене, които ще се опитат да наложат ксенофобията като основен възглед в анализа на събитието. И това е едно потенциално харакири, което може да бъде предотвратено. Възможно, ама възможно най-голямата грешка, която един човек и едно общество могат да направят е след такова зверство като това в Париж, е да се втурнат в посоката, която можем да наречем литературно "уелбекианска".

Не напразно кръщавам това явление на прочутия мизантроп и писател Мишел Уелбек. В последния брой на списанието "Шарли ебдо" има негова карикатура в която го взимат на подбив. Повод за това е последният роман на Уелбек в който той пророкува, че един ден Франция ще има президент мюсюлманин и завърта сюжета около това. Най-лошото е, че този сюжет, загриващ с едра ръка с антиислямските настроения е комерсиално поднесен като някаква върховна смелост и едва ли не борба срещу статуквото. Още от първия роман на Уелбек, който прочетох - "Платформата" ми направи впечатление неговата фиксация върху исляма, която според мен е просто начин той да мрази целия свят и най-вече самия себе си. Но почнаха да се появяват версии, че терористите стреляли и заради Уелбек, което ми дойде в повече. Защото уелбекианството не е смелост по никакъв начин, а е опит за първобитен шамански танц край огъня.

Колективното вменяване на вина е точно това, което фанатиците целят. Само в свят в който "мюсюлманин" задължително означава лош те ще са изпълнили своята върховна цел. Ако някой цели разделение, точно гласовете на крайните ще поднесат изпълнението на тази задача на тепсия. Просто светът е по-свързан откогото й да е. Радикализацията на едните води до увеличаване на лудостта в другите. И точно в епохата, когато всичко почва да прилича на психиатрия именно спасителните гласове, гласовете на здравия разум ще се удавят в тоновете от изобилна информация и интриги. Ислямът няма как да е виновен като религия заради това, че има мюсюлмани, обсебени от омразата. Както християнството само по себе си не е виновно за Инквизицията. Всяка идеология има своето средновековие, ако перифразираме леко Станислав Йежи Лец. Ето защо взривът от ксенофобия не само няма да е отговор на проблема, но ще е като сипеш киселина в отворена рана. Крайно време е да разберем, че този свят няма да си реши проблемите с истерия. Идиотите са универсално явление, а борбата с идиотизма е методична и очевидо ще се проточи повече отколкото са се надявали светлите умове на планетата.

Време е обаче и това, което наричаме "западен свят" да си даде една бърза сметка за това какво се случва. Така наречената "война с терора" скоро ще трябва да бъде увековечена като едно от най-големите мошеничества от началото на века, защото се вижда, че тя само разпалва политически и идеологически страсти и превръща един проблем в практически вечен. Днес сме в етап в който противопоставянето вече не може да бъде върнато назад. Твърде много бомби бяха изсипани там, където не трябва, твърде много ярост се наслои в света в който твърдяха, че историята е приключила, твърде много проблеми бяха замитани под килима и днес виждаме, че в тази алхимична лаборатория всичко е в хаос - колбите пушат неконтролируемо, смесите преливат, а геополитическите алхимици изобщо не знаят какво да правят, за да спрат нещата. Войната с терора не само не постигна целите си, но напълно прецака света, защото създаде терористи дори и там, където можеше да ги няма. Самоуверенността на западния свят, че държи универсален отговор на всички проблеми отдавна трябваше да бъде прибрана в мазето, защото планетата е твърде голяма, за да си мисли някой, че може да я държи под контрол. И в този хаос ненавистта вирее най-добре. Там, където няма смислена политика, а само някакв имперски амбции, идват лудите на които не им пука и които са достатъчно ужасни, за да убиват хора без да им мигне окото. Тази война няма да спре докато някой не си даде сметка, че не оръжията ще я решат, а разбирането на проблема. И, да, осъзнавам, че говоря като лунатик, който мечтае на едро. Но големите проблеми понякога имат влудяващо лесни решения, която са кошмарно трудни за изпълнение. Важното е просто да не допуснем проповедниците на омразата да вземат връх. Тогава няма да има смисъл от битка, защото тя ще е била спечелена предварително.

Преди време попаднах на едно страхотно есе на израелския писател Амос Оз "Как да излекуваме фанатик". Оз се е нагледал на фанатизъм в страната в която е израсъл както от едната, така и от другата страна. Това е черно знание. Той проумява, че не можеш да пребориш тази злостна природа у човека, но понеже можеш да се опиташ да разграничиш заразените от незаразените. И той стига до един интересен извод. Основната отличителна черта на фанатика е, че той няма никакво чувство за хумор. Ето какво казва Оз: "Чувството за хумор е чудесно лекарство. Не съм срещал фанатик с чувство за хумор, нито пък съм виждал човек с чувство за хумор да стане фанатик, освен ако по някаква причина го е загубил.Фанатиците по правило са саркастични, някои от тях имат остър език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си. Хуморът предполага релативизъм, способност да се погледнеш отстрани и да се видиш такъв, какъвто те виждат другите, възможност да проумееш, че колкото и да си прав и безгрешен, животът има и една смешна страна.  Ако можех да компресирам чувството за хумор в малки капсули и да накарам цялото население на Земята да изпие по едно."

Не карам никой да се смее в миговете на трагедия. Но фанатизмът може да бъде преодолян само, ако не предадем светлата идея на душата си, че понякога е добре да си присмиваме и над самите нас. Тоест да можем да видим грешките си и да дори да им се посмеем. 

Тогава фанатиците няма да имат никакъв шанс.