Усетих
загубата на Тери Пратчет така все едно губя голям приятел. Това вероятно е
пълен абсурд. Аз познавам писателя Тери Пратчет, за човека не знам абсолютно
нищо, но това съчетание от влудяващ хумор, брилянтна литература и извисена
мъдрост, което представляваха неговите книги все пак подсказва, че загубата на
човека също е огромна трагедия. И не зависеше от мен, но новината ме боцна в
сърцето все едно някое джудже от почва да копае за злато в митологичния свят на
Диска.
Нямам
намерение да цитирам нещо от Пратчет. Цитирането му е огромен капан, защото от
човек не може да се спре. И, ако тръгнеш по магистралата цитатите като нищо
текстът ти може да стане един огромен свръхцитат от Пратчет, защото той винаги
е по-умен от тебе, по-магнетичен, по-смешен и отдавна е изразил много от
нещата, които са кипели в теб, но по доста по-оригинален начин. Пратчет беше
писател за препрочитане, идеалният приятел за сив скучен неделен следобед или
пък спътник в най-напрегнатото и истерично ежедневие. И всяко негово изречение
става за цитат.
Открих
Пратчет с първата му книга, която беше преведена на български - "Цветът на
магията". Тя се появи някъде в началото на 90-те години. И всъщност нямах
почти никаква идея какво точно пародира англичанинът знам само, че попаднах на
един блестящ хумор, на действие, което се развива в толкова очарователен и
неочакван свят, че бях загубен веднъж завинаги. Оттогава насам всяка нова книга
на Пратчет беше малък празник за мен. Обичах след като прочетях едната да си
мисля с какво ли ще ме изненада в следващата и дали ще ме изненада. Винаги
успяваше да го направи.
Вероятно
това е причината любимият ми герой да е некадърният магьосник Ринсуинд. Той
беше първият ми екскурзовод в света на Диска и първият ми източник на безкраен
смях. После изчетох всички останали книги - и за вещиците, и за стражата, и за
Тифани Сболки, за лорд дьо Слов, създателят на първия вестник в света на Диска,
но никога не успях да се отърва от харизмата на Ринсуинд. Той е всичко, което беше
симпатично в романите на Тери- човекът, искащ единствено и само покой, малко
храна, палма и безкрайна почивка, а вместо това принуден да спаси света на два
пъти, да се среща с бандити и варвари, да отиде на най-мистериозния континент,
а дори и да се сбори с тиранията на Ахатовата империя.
После
светът на Диска се промени. От книга на книга този свят се сдобиваше със
собствен живот, стана пълнокръвен, истински, развълнуван. Стана по-сериозен.
Престана да бъде единствено пародия и се сдоби с цяла серия от герои, които
въпреки всички обстоятелства надделяваха над лошите сюжети.
И, разбира
се, чудя защо всички говорят за Смърт. ДА, ГОТИНО Е ДА ГОВОРИШ С ГЛАВНИ БУКВИ И
ДА СЕ ОПИТВАШ ДА РАЗБЕРЕШ СМЪРТНИТЕ. Но все пак аз предпочитам да разсъждавам
за лорд Ветинари. Това е най-невъзможният образ в цялото му творчество -
Ветинари има ум хладен като бръснач, интелект остър като наточен меч, интуция,
граничеща със свръхестественото и политически ходове, които бият с няколко
обиколкивсички геополитически анализатори-литературни герои. Кой сега ще вдъхва
живот на Ветинари? Кой? Кой?
Пратчет
създаде своят алтернативен свят, своята различна вселена, даде ни ключовете към
нея, пристрасти ни и сега си тръгна, напусна ни, тръгна по странните пътища
там, където в космоса наистина плува голямата костенурка А'Туин и един след
друг всички сънища придобиват реалност.
Да, в мига
на сбогуване трябва да кажа и другото. Гледах сериала на Тери Пратчет за
евтаназията. Сърцето ми измръзна. След като бе диагностициран с Алцхаймер той
искаше да умре. Не знам какво да мисля. Мразех го заради това. Омразата ми не
беше егоистична. Но творците на светове винаги са символ на безкрайния живот,
на вечния полет на мисълта, която преодолява време и пространство и нито можех,
нито исках да си представям как такъв човек се стреми към смъртта. Вярно е той
превърна смъртта в литературен образ, успя по някакъв начин да вдъхне живот
дори и на тази тъпа подробност от човешкия живот и сигурно не се страхувал от
нея...Но за мен това беше все едно денят да поиска нощ. Вероятно не съм
прав.
Още нещо -
знам, че че капитан Ваймс е рицарят на Пратчет, героят, който трябва да възцари
ред в един хаотичен свят на непознати сили и нови магически видове. При това
напук на магическата природа на света да
донесе реда не с магия, а с банален, досаден и дори скучен ежедневен труд.
Ваймс е рицарят, но аз си представям Пратчет като Брута, героят от "Малки
богове", момчето с безкрайна памет, което никога не може да забрави нищо.
Пратчет намери място на всеки свой герой в безкрайната си вселена. Той не
забрави никой. Успя да ни покаже нашият собствен живот през тази живописна
призма на фантазията и хумора, които завинаги остават негова запазена марка.
Харесва ми как свърши "Малки богове". Главният злодей в книгата след
своята смърт така и не се престрашава да пристъпи през пространството, което
дели живота от смъртта и дочаква всичко помнещият Брута да поеме по своя път
към безкрая. И Брута в отвъдното се наема с мисията да му даде сила да извърши
своя ход. Тази доброта и мекота, които побеждават дрязгите на живота е
запазената марка на Пратчет. Той обичаше добрите хора и щастливите краища на
романите му никога не звучаха наивно или престорено.
Когато
човек се прощава с приятел, той често остава без думи. Особено, когато става
въпрос за писател. Думите бяха неговия живот, неговият начин да остане
безсмъртен, въпреки тъпият Алцхаймер, въпреки краткостта на отпуснатия ни срок.
Пратчет ни остави начин да мислим за света в светли категории. Даде ни хумор,
който да дава надежда. Кой, кой, кой, кой може да иска повече в този прекрасен
и гневен свят и кой, кой, кой, кой може да каже, че един ден там отвъд, светът
всъщност не лети върху гърба на една гигантска костенурка, която преминава край
загадъчните звезди с една иронична усмивка?
No comments:
Post a Comment