Защо никой не отпразнува годишнината на СДС?

Миналата седмица, доста неврачно, направо невидимо, тихо, потайно и мистериозно СДС навърши 26 години. Нямаше паради, тържествени речи, вдигане на тостове или салонни приеми. Единствено част от все още политически живите седесари дадоха по едно-две меланхолични интервюта в които си припомняха със сълзи на очи славните митингаджийски дни, разцвета на синьото лъвче, което отдавна бе пратено в пенсия и мъгливите времена, когато СДС излъга доста хора да вдигат двата пръста на Орлов мост, а след това с писъци да избягат в чужбина като видях как любимците им управляват - психопатично и крадливо. И в името на обективността да отбележа. Обвинението в лошо управление и разочарование не може да бъде стоварено върху една-единствена партия (народът не напразно колективно мрази статуквото), но тук се фиксираме върху СДС, защото именно от тях се роди мантрата за универсалният виновник на българската демокрация - червените боклуци, гадните комуняги и всички останали съмнителни левичарски елементи.

СДС е махмурлъкът на българската демокрация. 

Партията за която бесните десни си спомнят със съскане, но гледат да се разграничават от нея, защото това трибуквие е компроментирано толкова много, че дори и до днес три-четвърти от старите седесари предпочитат да минават за граждански активисти, за да не дадат възможност да бъдат атакувани по линия на СДС. Следователно днес СДС е най-грандиозното доказателство, че има живот след смъртта. Тази формация отдавна е мъртва, разтворена в киселинното блато на виновното минало, а сред нас съществуват във вид на министър и държавни чиновници последните остатъчни седесари, жреци на култа, който не иска да повярва, че е приключил жизнения си път.

Както и да го погледнете исторически СДС е съюз на лъжата. Това движение не възниква като антикомунистически спазъм на обществената перисталтика, а точно обратното - като реформаторско за самия социализъм движение. СДС, първоначалните основатели на СДС, си представят един социализъм с човешко лице, социализъм поправен от тоталитарните недостатъци и предложен обратно на хората като нов и слънчев проект. Точно заради това в него съществуваха хора като Анжел Вагенщайн и Велислава Дърева. Тяхната надежда за СДС не беше той да става фабриката на мракобесието, а да е начин за тотална демократизация на системата. Точно заради това настоящата конспиративна схема на психодясното, че ДС била инфилтрирала нарочно ченгета в съюза е пълна лъжа. Просто СДС никога не е било това, което днешните му адепти се опитват да представят. Да припомним - в първата програма на СДС бе записано, че работният цикъл на българският пролетариат ще бъде следния - 11 месеца бачкане, но след това цял месец почивка на Канарските острови. Точно тази опашата лъжа сигурно един ден ще влезе категорично в топ 5 на най-големите измами по време на прехода.

В СДС като формация обаче най-ясно си пролича отровата на българския преход. Само за една година възторжените ремонтьори на социализма се превърнаха в банда от надъхани антикомунисти. И понеже повечето от тях имаха здрав корен в старата номенклатура набързо накладоха съчки в кладата на която да се опитат да поднесат в жертва цялата история. На ранните седесари история не им трябваше, защото тя беше тяхното изобличение, дамгата на собствената им вина. И когато кръстоносния поход срещу здравия разум започна СДС го оглави като начин да заличи следите и да създаде една нова държава без памет, където всеки неуспял комунистически кариерист да може да получи ангелска биография на дисидент-демократ. Точно тогава България се изпъстри с хора, които в желанието си да се представят за несъгласни преди започнаха да представят подсмъркванията си в час като едва ли не бунт срещу системата. Или пък това, че наум си пеели песни на "Ролинг стоунс". Трансформацията трябваше да прикрие един много интересен факт, който и до днес не е изследван както трябва. Всички автентично несъгласни с тоталитарния режим хора, тези, които можем да наречем дисиденти без да искаме да си отхапем езика, всъщност след промените останаха в левицата. Някои вероятно се разочароваха от нея, но не се присъединиха към наглата банда от доносници, която междувременно бе сформирала и първото си правителство. На власт дойде Филип Димитров със сакралната формула на безгръбначните - "с малко, но завинаги". Отприщеният политически бяс се превърна в демонично разрушение. Селското стопанство, оръжейните заводи, промишлеността - всичко стана жертва на синия партиен бич. СДС вече заприличваше на апокалиптична партия. Сякаш техния проект наистина беше да сринат всичко до основи, за да може да си създадат империя на разрушителите срещу, които никой никога да не вдигне глас. Първата атака срещу социалната държава започна именно тогава, но понеже реваншизмът никога не е добра основа за постигането на стабилност, само година след като пое властта Филип Димитров се самосвали. Днес психодесните сайтове се опитват да сложат едно "свети" пред името на Филип Димитров и да го изкарат някаква невинна жертва на олигархията, но истината е, че той сам се свали от власт, защото наистина си повярва, че е някакъв месия, който трябва да праща неверници в ада.

Следващият етап на СДС по който още се слюноотделя в мрачните еротични сънища на психодясното е появата на Иван Костов, начело на СДС. Винаги ме е изумявала естестическата прилика между Костов и Дарт Вейдър. И двамата бяха с мрачни осанки и сътвориха доста дивотии от името на тъмната страна на силата. Именно Костов извърши най-грандиозният акт на грабеж по изстрадалите географски ширини на тази държава като стартира толкова криминална приватизация, че и до днес много българи са готови да извадят оръжие щом чуят за нея. Легендарни ще останат част от най-скандалните сделки. Макар и да се отърва от Филип Димитров като го прати посланик в САЩ, Костов продължи именно в неговия катастрофичен политически наратив. СДС се запъти към своите последни смислени политически дни именно под знака на доразграждането на всичко смислено, което беше останало. Костов обаче постъпи по-хитро от Димитров - той превърна СДС не в партия, а в секта, а сектантът е човек, който няма нужда от доказателства. Той вярва безусловно, фанатично, отдадено. Остатъците от сектата и до днес приличат на ритуал на древна религия - гледаш ги нормални хора, но щом се появи името Костов, те веднага падат по очи и почват да правят поклони, метани и други отдадени обреди. Превръщането на СДС в релиогиозен орден помагно за удържането на властта в рамките на четири години, но, уви, в дългосрочна перспектива точно това срути новата синя утопия. През 1997 година, когато Костов се възкачи на власт имаше вестници, които влюбено предсказваха, че СДС ще управлява до 2020 година, но това се оказа една върховна розова илюзия. Оплетено в собствената си политическа паяжина и недомлъвки СДС така и разбра защо изгуби изборите през 2001 година. Нещо повече - върховният Дарт Вейдър, пардон върховното божество Иван Костов се обиди на хората и прекара близо 2 години в политическо мълчание. Това мълчание, тази исихия, ако трябва да прибегнем до термините от религията всъщност е дълбоко метафорична. Именно тя предсказа краят на СДС като партия, защото, когато сам се изкараш от виталната политическа реалност, си обречен да съществуваш единствено като дух. Костов сътвори това - след като падна от власт той просто уби СДС, защото не можеше да си представи някой друг да съществува на висотата му. И така могъщата формация се разцепи с тектоничен трус - на нейно място се появиха две нови формации - ДСБ (хардкор сектата) и анорексичното СДС, което никога повече не си повярва, че е в състояние да победи. Всъщност именно тогава започна задгробния живот на който сме свидетели и днес. Сините станаха носител на унищожението и то ги отрови отвътре. Днес можете да видите стотици мнения за това как все външни сили са виновни за падението на десницата тогава, пак обичайните ченгета, досиета, червени боклуци, но дълбоко в себе си всеки костовист е наясно, че като в древногръцка трагедия СДС самичко е виновно за собствената си смърт.

Всичко след това беше просто имитация на живот. Близо 10 години СДС и ДСБ така и не успяха да дойдат на себе си и живяха в полутранс, където се отдаваха на фантазии за самите себе си. Най-накрая във виновното лято на 2013 година те се опитаха да се навдигнат от гроба във вид на Реформаторски блок и в това си качество днес са част от властта, но като ги гледат колко често заемат позата "исторически компромис" дори и най-верните им фенове почват да си мислят, че това, което се е вдигнало от пръстта е просто едно безмозъчно зомби, което няма нищо общо с могъщата фабрика на разрушението, която бяха преди.

Всъщност, ако трябва да се върнем отново на територията на обективността. Разказът за СДС е разказ за престъплението на българския преход и за това как днес електоратът живее в един свят с полупризрачни партии. Защото всички виждаме, че и БСП е тръгнала по тази пързалка, която няма край, а падането е безкрайно дълго, защото дъното е единствено философска категория. В България никой не обича да си вади изводи от историята. 

Тихата тъга с която бе посрещната годишнината на СДС е най-голямото доказателство за това.