Не познавам
писателя Калин Терзийски. Започнах навремето "Алкохол", но книгата не
ме грабна. Вероятно станах жертва на медийния шум. Толкова се шумя около тази
книга, че никога не е имало начин тя да стигне до сърцето ми. Мъчих се, потих
се до 50-ата страница, а след това реших, че животът е твърде кратък, за да си
причинявам Калин Терзийски. И така окончателно се отървах от натрапената
необходимост да се запознаваш с произведения за които медиите натрапчиво като
наркотичен сън твърдят, че са незаобиколими и всички трябва да ги учат наизуст.
Не познавам и
човека Калин Терзийски. Останах встрани от неговите телевизионни турнета и
общо-взето единственият случай в който той ми се наби в погледа беше след един
негов жалостив текст написан в маниера на меланхоличното хълцане, че го
поканили във "Всяка неделя", ама времето не стигнало да го пуснат в
ефир. След това Кеворк Кеворкян в безкомпромисен стил го накълца в друг текст,
но тази битка не ми беше достатъчно интересна, за да проверя колко дълго
продължи и до какви дълбочини е стигнала.
Казвам всичко
това, за да напомня на скучаещата публика, че това, което ще напиша по-долу е
само мое мнение, не е продиктувано от някакво фенство към Калин Терзийски, нито
пък от някакъв модерен интелектуален хейт, който май е демонът на епохата в
която живеем.
Не знам кога
точно е станало, но бившият пияница Терзийски е започнал да пие отново. Преди
няколко месеца за първи път ме осени това прозрение. Трябваше да участвам в
едно предаване след него и ми са наложи за 15 минути да проследя какво говори.
Той говореше трудно, бавно и най-важното доста глупаво. Някъде в това усилие
проблясваха светли искри, имаше зачатъци на небални прозрения, но те умираха
веднага, затрупани от налудничаво поведение, бавна и разкъсана мисъл и
влудяващото усещане, че на този човек трябва да му вадиш думите от устата с
ченгел. След това водещият на предаването ми сподели, че пет пъти се е препотил
докато е интервюирал Терзийски, защото изобщо не е бил сигурен дали ще може да
изкара интервюто докрай.
И тук започва
трагедията. Медиите надушиха, че Калин Терзийски пак пие. И дали спряха да го
канят? О, не, точно обратното - вероятно сега поканите към него са скочили
двойно. В едно предаване на ТВ7, наречено "Революция" вероятно съвсем
целенасочено бяха поканили Терзийски, знаейки, че той ще се яви пиян. Водещият
реши да се гаври с писателя и според мен напълно успя в своята мисия. Терзийски
беше неадекватен, бавен, меланхоличен и напълно вън от реалността. И да ви кажа
- точно в това предаване той ми стана симпатичен. Не, защото е казал нещо мъдро
или се е държал добре. Просто страстта в очите на водещия да унижи госта си
беше толкова похотлива, че веднага започнах да симпатизирам на жертвата.
Тогава в
главата ми се зароди странната идея, че в България медиите могат да служат като
зареден пистолет срещу някой човек и напълно да го унищожат. Така навремето
двама водещи преждевременно вкараха в гроба страшния чешит Васа Ганчева, защото
я подложиха на толкова върховно унижени, че вероятно капилярите в сърцето й са
се пръснали тогава.
Същата бавна
отрова медиите впръскват и в Калин Терзийски. Алкохолизмът е болест. Вместо да
бъде поощряван трябва да се направи опит един алкохолик да бъде спасен. На
медиите днес обаче Терзийски вече не им върши работа трезвен. Те го искат точно
такъв - пиян, неадекватен и смешен, защото така е идеален за лютивия вкус на
нашенската медийна туршия. Вижте алкохолизираната маймуна, хахаха, посмейте се
над пияния интелектуалец, моля, заповядайте, наритайте пийналия писател и
играйте хоро с метални ботуши върху неговия гръбнак.
Дали изобщо на
медийните персони им е хрумвало, че в такава ситуация могат да се опитат да
бъдат солидарни, съпричастни, а не да влизат в ролята на медийна гилотина,
която трябва да отсече главата на пияницата. Всъщност това е трагедията на
Терзийски. Алкохолът не е никакъв бунт срещу удобството на статуквото. Пиянството
е знак за разгром. То не е революция, а трагедия. Пиянството не е и начин на
живот. Това е социален срив и в този случай медиите играят ролята на един
воайор-хулиган, който извлича кеф от трагедията на някой друг.
Този текст
вероятно щеше да си остане ненаписан, ако не бях попаднал в сайта
"Егоист" на едно интервю с Терзийски, което ме порази. Авторът на
интервюто приема пиянството за своеобразен житейски стил, за едва ли не някаква
литературна норма, която Терзийски трябва да изпълни, защото така най-успешно
ще се впише в клишето на пиещия писател, който се налива от сутрин до мрак, за
да отравя в спирт вътрешните си демони. "Писането и пиенето имат своята
кармична връзка", твърди авторът на интервюто вероятно с цел да оправдае
опита си да героизира един човек с проблем. Да наблюдаваш срива на алкохолика и
да му се кефиш и дори да не направищ опит да го спреш е най-грозната поза на
обществото от воайори в което сме се превърнали. Това поведение с нищо не се
отличава от поведението на хората във Враца, които са снимали с телефоните си
побоя над Тодор, но без да се намесят и да се опитат да го спасят. Терзийски е
в същото положение. Неговите демони го пребиват и смазват. Но медиите избират
само да наблюдават и дори да се гаврят.
А Терзийски се
разпада и това е очевидно от неговите отговори. И дори и да приемем, че в тях
има една палава доза нарцисизъм и позьорство, то промяната в него е така
очевидна, че някой трябва да я възприеме като зов за помощ, а не като измисляне
на нови начини за гавра с един страдащ човек. В интервюто си Терзийски твърди,
че вече е Кайо, неговото творческо алтер-его, а самият Калин Терзийски "си
е ебал майката" (цитатът е съвсем дословен). Пак ще повторим - нека да
приемем, че това е творческо позьорство, но не мислите ли, че скрит зад целия
този водопад от измъчени думи, няма и някакъв тих писък за помощ. А дори и този
вик да отсъства не е ли по-нормално и човешко медиите вместо да танцуват с
лудостта да видят дали няма начин тя просто да бъде излекувана, а известният
писател да бъде изваден от тази черна крепост на алкохола, която си е изградил.
А, ако приемем,
че всичко това е театър, то медиите пак носят вина, че съучастват в налудничави
пърформанси. Според мен обаче това второто е по-невероятно като версия. Ако
беше пърформанс едва ли щеше да има журналисти, които така безпощадно да се
гаврят.
Наскоро челно
се сблъсках с едно стихотворение на Терзийски. Признавам си - неговата поезия
ми изглежда като поезията на вогоните. Това стихотоворение също:
Аз умирам
а хората ходят
до била
за да си купят
нещо
аз умирам и ги
гледам
наблюдавам ги
и знам
колко ще ми е
мъчно без тях
те ходят,
те купуват хляб
и яйца
майонеза и соев
сос
а аз умирам
чуйте:
никой не се
оплаква
само казва
аз умирам
и няма да мога
да ходя
с другите хора
във била
за да сме
заедно
Четох го два
дни, мразих го два дни, но на третия го харесах. Струва ми се, че отвъд тежката
лексика, то е някакъв стон. Ох, още щом го написах пръстите ми затрепериха от
баналността на тази фраза. Друго щеше да е измъдря нещо като авторът в
"Егоист" - "Пукни се на парчета, тяло; душата пак е
свободна". Каква свобода на душата точно е алкохола? Това е решетката през
която можеш да викаш колкото си искаш в Българи, защото вече е очевидно, че
няма да има кой да те чуе.
Медиите избраха
да съучастват в разрушаването на един човек, а не в неговото спасяване. И на
мен ми е тъжно от това. Честно, тъжно ми е. Не познавам писателят и човека
Терзийски, не знам кой е Кайо, но е ужасно да гледаш как в това кошмарно
медийно риалити го разкъсват на части. Дори и тези, които го романтизират го
убиват. Калин Терзийски не получи утешението на обикновените пиянки да си пият
в самота и анонимност. Неговият проблем стана свръхпубличен, но чрез
съпричастност, а чрез унижение.
И не съм наясно къде може да свърши това.
No comments:
Post a Comment