Четиригодишния виц на президентската институция

От миналата седмица едно странно цунами от десни анализатори заля медиите като библейско проклятие от скакалци, направо като знак за наближаващ апокалипсис и окончателен свършек на всички сутрешни блокове. И този легион от мозък се опитва да стори невъзможното - да изкарат Росен Плевнелиев последователен, мъдър и честен управленец, който храбро се бие за евроатлантическото бъдеще на отечеството и благо като истински баща наблюдава просперитета на народа си, като междувременно си позволява видения за това, че икономиката ни е сред 5-те най-развиващи се в Европа. Лично моят фаворит от всички раздавачи на акъл е политологът на име Стойчо Стойчев, който изплува от блатото на своята анонимност, за ни каже като пророк, че " извън всякакви съмнения е, че президентът Плевнелиев може би е най-ориентираният български президент в съвременната история". О, да. Човекът, който прати България в Скалистите планини и три пъти сбърка преди на налучка точното име на Чехия определено е най-ориентираният от държавните глави. Толкова ориентиран, че напомня на герой от онези еротични израелски комедии от началото на 80-те години, където отряд от войници се опитваше да се ориентира в Азия използвайки карта на Европа. Ясно е, че е била поставена задача. Навършиха се 4 години от встъпването в длъжност на най-безличния президент в нашата история и е трябвало да пуснат група от полупияни трубадури, които до го венцехвалят огнеметно и да му издигат самочувствието, та белким някоя политическа сила се престраши да издигне обитателят на "Дондуков" 2 за нов мандат. Антони Гълъбов пък се вписа в този хор обявявайки Плевнелиев за най-последователния политик у нас тези дни. Неведома е способността на фантаста да вижда невидими за другите неща.

Ако подобни фрази не звучаха като виц, може би щеше да си струва да ги анализираме наистина. Само че десните анализатори звучат по-скоро като фейлетонисти, отколкото като мъдреци. Проблемът е, че България никога не е имала по-смешна, карикатурна и объркана фигура от Плевнелиев, който прилича на човек случайно попаднал на своя пост и правещ всякакви хаотични движения да се задържи на ветровитото място.

Ако питате обикновените хора, прословутите български избиратели с какво ще запомнят този президент, отговорът ще е категоричен – с неговата безкрайна поредица от гафове. И е изключително подозрително, че нито един от десните шамани не спомена за тях. Какво ги плаши в конкретизирането на истината? Нима не е нормално една наистина обективна оценка за 4-те години на Росен Плевнелиев да минат и през оценка на неговите гафове и на това на какво се дължат?

Още от предизборната кампания през 2011 година, където кандидатът за президент тогава плахо сподели, че в предишния си живот е бил ирландска пастирка, мандатът на Плевнелиев е изпълнен с грешки, гафове, недоразумения, неадекватни изказвания, мракобесен антикомунизъм и нелепи опити за политическо инженерство. Само за 4 години държавният глава успя да докаже, че е политически зависим човек, който се опитва да играе ролята на геополитически ястреб в политиката срещу Русия. Резултатът от това беше соловата акция на президента на срещата на НАТО в Дъблин на която той е поел ангажимент не само за увеличаване на бюджета за отбрана, но и за разполагането на американска (не натовска, а само американска) военна техника у нас. Да припомня – тогава управляваше служебното правителство на Георги Близнашки, назначено от самия Плевнелиев и това решение така и не мина през парламентарен или граждански контрол.

Незабравими ще останат и опитите на президента да саботира правителството на Пламен Орешарски. Президентът не само наложи вето върху актуализацията на бюджета за 2013 година, направена, за да поправи грубите и некадърни грешки на Симеон Дянков, но и откровено се заигра с уличните протестъри, които като верни политически лакеи започнаха да ръкопляскат при всяко появяване на Плевнелиев на обществената сцена. Още тогава стана ясно, че държавният глава освен политически има и икономически зависимости за които тези, които уж се бореха за морал и правила никога не отвориха дума. Между другото – ролята на Плевнелиев в летните протести и до днес напомня, че уличните пърформанси бяха вид контрареволюция на олигархията, която се изплаши от социалните искания на зимните протести. През февруари, когато хората протестираха за високите сметки за тока Плевнелиев беше освиркван, осмян и изгонен от улицата, защото онези, които протестираха тогава прекрасно знаеха, че пред тях се явява ухиленото лице на българските богаташи, един милионер, който пет пари не дава за техния живот, а иска да си спаси кожата.

По време на своя мандат Плевнелиев се опита да се обвърже с крайните антикомунистически кръгове у нас, започна да прави поклони пред тях и дори си измисли биография на дисидент – бил на протест на 10 ноември 1989 година, въпреки, че такъв никога не е имало. Постоянната нелепост, която се излъчва от Плевнелиев е симптом за много тежка деградация на институциите у нас. Постоянните гафове не са просто проблем на отделната личност, това е системен провал на опитите на едни псевдополитици да си измислят нормална идентичност. Настоящият президент просто е метафора за маските, които много хора си сложиха по време на прехода, за да скрият истинската си същност.

Може да имаме много политически критики към Георги Първанов, но трябва да признаем, че неговият престой на „Дондуков” 2 зададе жалоните за това как президентството може да има политическа сила, влияние и авторитет. Плевнелиев унищожи всичко това. Той превърна институцията в посмешище. Избра да бъде лакей, а не държавник, марионетка, а не политик. Единствената последователна политика, която е провеждал всъщност е да се превърне в говорител на чужди интереси, в лобист на някакви външи геополитически стремления, които са изначално чужди на българския народ. Именно това отдалечаване на президентската институция от хората се превърна в най-трайния симптом за скъсването на връзката между избирателите и управлението. Дори и тези, които през 2011 година са дали своя глас за президента едва ли са очаквали от него той да заеме толкова крайни позиции, да стане глас на политическите инженери и да се забърка в толкова задкулисни политически сцени, че да се превърне в нещо като пиар на задкулисието си белите якички, говорител на зализаната олигархия, която е готова да смаже всеки, който постави под въпрос икономическото статукво и интересите на едрия капитал.

Не приемайте оценката ми като много крайна. В нея спестявам голяма част от фактите, защото те биха стигнали да се напише роман. В крайна сметка думите на Бойко Борисов „ и магаре да бяхме сложили и магаре щеше да бъде избрано за президент” се потвърдиха. Плевнелиев е един послушко, без гръбнак, който превърна мандата си в битка за оцеляване и от толкова люшкане на четвъртата година той май успя да остане без всякаква политическа подкрепа, а дори и собствената му партия ГЕРБ, на която той не е член, но все пак беше кандидат, се ослушва и вероятно няма да го номинира за нов мандат. Така приключват карикатурите. Те са смешни в началото и тъжни в своя край.

Единственото смислено нещо, което се чу откъм "Дондуков" 2 беше свързано не с Плевнелиев, а с вицепрезидентката Маргарита Попова. Лично за мен тя е голямото откритие за българската политика през тези години. От ден номер 1 Попова се опитва тихо в началото, а след това и по-шумно отчаяно да припомни на Плевнелиев, че той трябва да е надпартиен, независим и да не заема страна в политическото състезание. Отново и отново в редица интервюта тя се опита да очертае един различен прочит на институцията. Гласът й бе чут от мислещите хора, но, в такава ситуация, здравият разум веднага си печели омразата на фанатиците. Още в мига в който Попова се възпротиви срещу опитите Плевнелиев да инициира референдум с политически цели, тя си спечели прозвището "контравицепрезидент", а десните журналисти почнаха да пишат съскащи статии дали постът й бил необходим. Но именно вицепрезидентката беше истинският президент на страната. Не напразно в своята последна реч тя няколко пъти спомена за социална държава. За разликата от розовите фантазии на Плевнелиев, Прокопиев и сие, тя е е наясно, че бедността не е страничен проблем на страната или следствие от нещо друга, а най-голямата рана, която трябва да бъде затворена преди да се отдаваме на каквото й да е друго реформаторство. Нито един от десните анализатори не спомена дума за Попова, а това само по себе си е сертификат за истинско качество. На четвъртата година от мандата на Плевнелиев вече е време да мислим за президенството без него. Остава му още едно новогодишно поздравление и той ще изчезне от българската история като печатна грешка на прехода. Но следващият човек в сградата на "Дондуков" 2 ще има много тежка задача - той трябва да стабилизира институцията и да обърне поглед не към професионалните граждани, а към автентичните такива. Те стоят нечути, тихи и стават все по-ядосани. 

След досаден виц винаги е така.