Sunday, March 20, 2016

Задължителното гласуване – новата голяма дъвка за народа




Eдва ли, когато в началото на 2014 година президентът Росен Плевнелиев предложи да има референдум по три въпроса, дори и в най-разтърсващите си политически фантазии (тези от типа жена му най-накрая да му направи мусака и да не го кара да мие чиниите) той едва ли си е представял, че най-неприятният от тях, този за задължителното гласуване, ще мине през парламента. Тогава държавният глава предложи идеята за допитване като пряка атака срещу кабинета на Пламен Орешарски, пренасяне на уличния протест на ново институционално ниво. Въпросът за задължителното гласуване беше като отровното захарче в тази политическа схема. Нещо като примамка за наивници, опит да се наелектризира националистическия вот, да се даде кауза на неполитичните, които виждат в задължителното явявяне пред урните нещо като лекарство срешу ДПС. Те, и президент, и националисти, се лъжат жестоко, но това ще го изясняваме по-надолу.

Едва ли, когато на 6 юни 2014 година Сергей Станишев поиска бързи избори и задължително гласуване, той също си е представял, че тази идея ще мине през парламента на първо четене, както всъщност се и случи. Тогава все още като лидер на БСП Станишев използва този ход като удар срещу ДПС, като заявка за това, че левицата още има някакви мускули и изненадващи стратегии и не се свлякла напълно на политическото дъно. "Задължителното гласуване" беше пиротехника, спецефект, опит за скоротечно отмъщение към тези, които на практика поставиха край на управлението на Орешарски и бутнаха страната към предсрочен парламентарен вот. Тогава предложенията на президента влязоха в парламента, но отсъствието на ГЕРБ от пленарна зала, по-скоро целенасоченият им бойкот предрешиха изхода. Нищо не беше прието. Тропането по масата, така характерно за онези вече далечни дни, които три-четвърти от България не си спомня, беше част от грозния край на едно управление, което започна с доста светла надежда и носеше такава преди фаталният 14 юни, когато Пеевски бе предложен за шеф на ДАНС. Тези дни дори се появиха някаква поредна протестърска партия, която иска да носи като име тази дата. Някои хора просто искат до безкрай да осмучат единственото събитие през живота си на което са реагирали нормално, а не като градски сноби.

Припомняме тези неща целенасочено. Идеята е да се види, че поне доскоро едва ли някой някога е приемал задължителното гласуване като нещо различно от мръснишки номер в политиката. Темата съществуваше само като начин за истеризиране на ситуации, като бухалка в определени моменти, но едва ли някой си е мислел, че тя ще получи статут на закон. Само, че никой не бива да подценява политическото безумие на България и така стигнахме до датата 10 март, когато след прегласуване със 121 гласа "за", 27 "против" и 21 "въздържал се" парламентът прие на първо четене промените в Изборния кодекс, с които се въвежда задължително гласуване. Идеята получи нов живот благодарение на Патриотичния фронт, които не се ограничават само с тази секира. Напротив - в проекта са предвидени и две наказания за тези, които бойкотират изборния процес. Едната мярка е лишаване от социални помощи за срок от 3 месеца, а другата е глоба от 50 лв. Това сигурно е някакъв ефектен начин за попълване на дупките в бюджета, защото доста хора биха дали 50 лева, за да не гласуват. Понеже проблемът изобщо не е в гласуването само по себе си.

Опасявам се, че идеята за задължителен вот би паднала моментално в Конституционния съд. В началото на прехода, когато хората още имаха мечти и надежди гласуването е постулирано като право, а не като задължение. Само човек с много поетично мислене може да повярва, че ако задължиш хората да гласуват това ще реши проблемите на политическата система и ще вдъхне живителен приток на легитимност на бъдещите парламенти. Опасно е да притискаш избирателя до стената и да не му даваш да диша. Когато човек не вижда избор за себе си той е склонен да гласува радикално, необмислено и напук. Със задължително гласуване няма да бъде прецакано ДПС, а цяла България, защото българите твърде често са гласували така наказателно, че са давали цялата власт на извънпарламентарни партии. През 2001 те овластиха НДСВ, формация изникнала от нищото и крепяща се на раменете на Симеон Сакскобургготски, а през 2009 година гласуваха за ГЕРБ, партия от подобен лидерски тип. Сега НДСВ потъна в нечистите канали на историята, а ГЕРБ вече се разглежда като партия на статуквото, формацията на държавните чиновници, на кариеристите и на техните семейства. Очевидно сме изправени пред идеята за ново наказание на целия елит, а чрез задължителното гласуване това ще се осъществи по особено зрелищен начин. Този парламент се водеше като най-раздробения в политическата история на страната, нали така? Е, почакайте да видите парламент избран със задължително гласуване. Тогава в парламентарна зала ще се радваме на всякакви екземпляри попаднали там, защото законодателите в своята безпомощност да родят свежа идея, постъпиха като камикадзета, които се носят към момента на окончателния взрив. И без да е икономист човек веднага ще изчисли, че чрез задължително купуване основния демон на българската демокрация - корпоративният и купен вот няма да изчезне. Точно обратното - цената на един глас драстично ще падне, а изборите ще се превърнат в политическа борса за алчни брокери. И това е само един от най-очевидните ефекти на идеята.

Задължителното гласуване ще се издъни категорично и в основната си мисия - да забие смъртоносна стрела в ДПС и да ги остави с максимум 15 депутати. Задължителен вот при един гневен, ядосан, омерзен и яростен електорат по никакъв начин няма да се концентрира. Точно обратното - той ще бъде разпилян като пухчета в пролетен вятър. Единствено вотът за ДПС ще бъде единен, както винаги е бил. Тяхната съпротива срещу идеята е театрална. ДПС със сигурност са наясно, че задължително гласуване е капан и то най-вече за партиите, които го предлагат, но като се обявяват срещу него те единствени си купуват имиджа на автентичен либерализъм. Всички останали, които го подкрепят пропадат по наклонената плоскост към блатото на пълното обезличаване.
Една позната във фейсбук коментира тази простотия с брилянтна фраза. "Какво излиза вече - гласуването е задължително, а здравеопазването - не", обобщи тя цялата лудост на ситуацията и всеки ядосан българин би се съгласил с диагнозата. Защото никой не може да посочи световен пример за това, че задължителното гласуване е помогнало на някоя страна. Липсата на автентични и адекватни идеи за бъдещето не може да бъде постигнато насила. На българите напоследък почнаха им да им вменяват твърде много задължения и то все в тяхна вреда. Сега върху техните плещи стоварват неадекватността на политически модел в страната, който е забоксувал като кола в "почистена от ГЕРБ" магистрала.
След гласуването на тази простотия се получи едно много интересно развитие на ситуацията. Оказа се, че новото правило има мощен противник. Самият премиер Бойко Борисов, който напоследък се изживява като някакво древноиндийско божество, което стои над цялата политика, се обяви против задължителното гласуване. "Аз съм против. Който иска да гласува, това е демокрация. Насила хубост не става", обяви той и постави в шах не само коалиционните си партньори, но и своята собствена партия. Изобщо напоследък "да бъдеш гербер никак не е лесно" (така пееше една певица в позабравена песен от 2012 година), защото Борисов се опитва да влезе в ролята на надполитическо същество и разчитането на неговите настроения се оказва непосилна богословска задача. В случая обаче той добре е уловил колко проблематично е новото задължение за народа и си остави вратичка за времето, когато проблемите породени от него се стоварят като тежка скала върху своите автори.

Интересно ще е сега да се види каква ще е реакцията на Росен Плевнелиев. Дали той като президент ще се възмути от това правило и ще наложи вето върху него, за да докаже на остатъците от своите фенове, че е истински либерал. Уви статистиката е безмилостна. Когато на власт са ГЕРБ държавният глава някакси изчезва от политическия пейзаж и гласът му не се чува по важните теми. От Плевнелиев можеш да чуеш как Левски ни е завещал да бъдем достойни европейци, това е любимото му клише, но иначе никакъв го няма, когато трябва да се държи като президент на всички. Тя и статистиката го показва - за 16 месеца управление на Пламен Орешарски, девет законопроекта на неговото правителство и подкрепящите го партии са получили вето. Откакто на власт отново е Бойко Борисов, за вече 17 месеца Росен Плевнелиев е наложил вето само два пъти.
Има нещо поетично човек да наблюдава отстрани как българската стабилност се разраства до упонепостижими висоти. Нали това беше целта на целите - да не разлюляваме кораба и да живеем в нашето блато, доволни, че не усещаме бурята навън. Проблемът обаче е, че не можеш да лъжеш хората до безкрай. Можеш да ги лъжеш, че живеят добре, можеш да ги лъжеш, че бъдещето е светло, можеш да ги лъжеш, че всичко ще се оправи, но не можеш да ги излъжеш, че са нахранени. Няма как. Та задължителното гласуване е красив опит за такава лъжа. И тя ще гръмне мелодраматично. 
Задължително е.

No comments:

Post a Comment