Абитуриентските
балове обикновено влизат в медиите основно като повод за възмущение. От много
време насам любимият колективен спорт на народа е да качва снимки на млади
девойки в карикатурни рокли и да се отдава на разсъждения колко много са
западнали интелектуално и вкусово младите поколения. Яростта на подобни мнения
понякога достига до епични крайности, които обрисуват една България, която само
след 10 години ще бъде населена основно с полуидиоти, които слушат чалга,
чекнат се пред колите, смъркат кокаин за добро утро и започват деня си с по три
бири. Трудно е да се схване тази омраза. Левчев навремето беше призовал -
"оставете младостта да бъде млада". В онези години това си беше
направо бунтовен стих, защото се възпротивяваше срещу това младите хора да
бъдат вкарвани в схеми и от тях да бъдат изисквани нетипични за възрастта им
неща. Очевидно обаче историческото време у нас не помръдва, защото абсолютно
същият призив би бил на място днес. Това е леко страшно. Точно както е страшна
и историята, която премина като мълния през медиите миналата седмица. Става
дума за случката, която жена бе описала във фейсбук. От терасата на апартамента
си тя наблюдавала как абитуриенти се събират пред нейния блок, за да вземат класната
и да я отведат на бала. На нея й направило впечатление едно момче със син
костюм, което след след като тържеството пред входа отминало тръгнало пеш към
метрото, за да отиде на бала си, защото никой от съучениците му не го взел в
колата си. Жената така подпалила от тази случка, че се качила на колата си и
завела младежа с нея на тържеството, а след това качи снимки във фейсбука и
описа цялата история. По-късно стана ясно, че момчето живее с безработната си
майка, която се принудила да изтегли кредит, за да му купи костюм, но младежът
по никакъв начин не се опита да натрупа някакви дивиденти и дори обяви
изумлението си, че подобна случка може да предизвика толкова масов интерес.
Разказаната
история предизвика буря от реакции. Не остана телевизия, вестник, сайт, които
да не се упражниха върху нея, да не се опитаха да измъкнат пикантни подробности
от битието на младежа със синия костюм. Водещи се опитваха да измъкнат от
младия човек мелодраматични детайли от неговия живот и живота на бедната му
майка. Защото у нас сме стигнали до етапа при който за бедността се говори
единствено под формата на сапунена опера. В алчното медийно око проблемът не е
важен сам по себе си, а придобива ценност единствено като средство за
изтръгване на някоя и друга сълза от случайните домакини, които хванат
предаването. Младежът със синия костюм няколко пъти направи отчаян опит да се
противопостави на този начин на представяне на историята, но уви отделният
човек е безпомощен срещу цунамито. Думите му бяха удавени в любимият коктейл на
бг-медиите от псевдоморализъм, фалшиви прихлипвания и абсолютната неспособност
най-големият проблем на България да бъде осмислен качествено, а не в регистрите
на розовите романи.
Забележителното
обаче е друго. Жената от която тръгна историята във фейсбук описва случката с
изумление, все едно едва сега, през 2016 година, разбира какво разяждащо
неравенство има в България. Защото точно това е същината на тази история. Това
не е история за благородството на човешкия дух или за лакомите медийни феи,
това е история за неравенството. За това, че България отдавна се пържи в този
свой ад, където богатите могат да си позволят всичко, а децата им се чудят в
какъв по-келешки тоалет да се облекат или как да си направят първия лифтинг
преди бала, или в каква екзотична кола да се появят, за да съберат очите на
конкуренцията и приятелите си. Никой обаче не говори за останалите деца, чийто
родители едвам събират пари, за да им купят костюм и с мъка отделят от залъка
си да им платят кувертите. Именно това е неравенството. Именно това е
бедността.
Заради това
единственият интересен детайл в тази история остана абсолютно неосветен - нима
жената, която е описала случката едва сега разбира, че в България има
потресаваща бедност? Статистиката е безмилостна. България е първа в класацията
в Евросъюза за страна с най-много хора, които живеят в риск от бедност. 48 на
сто, това е половината население, живее на милиметър от пълното социално
изпадане. Но проблемът е още по-голям, защото дори тези, които работят масово
остават бедни. В България работата не ти осигурява билет към спокойният и
добрия живот, а те вкарва допълнително в спиралата на бедността, защото както
всички знаем в най-важната класация на ЕС (тази за доходите) България е трайно
последна. И нима наистина един случаен зрител на класическа история за
неравенство сега разбира, че то се е превърнало в част от ежедневието. Разбира
се, жената от която тръгна историята, морализира на друга база - колко са
студени съучениците, как не обръщат внимание на своя приятел от класа, как го
оставят да хване метрото. Но това също е част от проблема.
Разбирам
изумлението, разбирам и първичното възмущение. Ако жената не се е замисляла по
този въпрос, тя не имала възможност да намери място, където се говори за
бедността по смислен начин. Медиите не пишат за неравенството, телевизиите не
обясняват нищо за него, по сайтовете никога няма да прочетете историите за
тези, които изнемогват у нас и единственият им изход е да избягат в чужбина, за
да берат ягоди, защото да останат тук е равносилно на мизерия. В медиите можете
да прочете всякакви други истории - за ченгета, досиета, изборен кодекс,
съдебна реформа, но никога няма да прочетете смислен анализ за това как да се
преодолее бедността и как позволихме тя да достигне такива размери у нас. Този
въпрос не се поставя и в политическите дебати. Тук до утре може да се говори
кое правителство е положило повече асфалт, но никога няма да видите дебат за
това кой кабинет е направил повече за преодоляване на неравенството. Темата за
бедността сякаш не съществува. Тя сякаш е някаква мрачна тайна, захвърлена в
стар гардероб и опасана с тежки оловни вериги. България е отказала да постави
пред себе си своя най-голям проблем.
И едва,
когато се появи история за абитурент със син костюм на автобусна спирка, някой
с изумление разбира, че огромната част от България съществува именно в такова
състояние. Само, че вълната от солидарност, която такава история предизвиква е
кратка като медийна сензация. Тя кипи за малко, а след това отшумява.
Българското общество е така разядено от неравенството, че солидарността е
станала спорадична, появява се за кратко и след това отново изчезва в мрака. И
именно това помага на античовешката политика, която се провежда у нас да
триумфира отново и отново.
Понякога
смятам, че отсъствието на темата за неравенството е умишлено. Когато приемеш
бедността за естествена част от света наоколо, тогава е трудно да родиш идеята
за бунт срещу това състояние. Когато не говориш за неравенството, тогава можеш
да си сигурен, че младите хора никога няма да поискат промяна, а ще са готови
отново и отново да си вписват в снобското статукво без дори да проскърца със
зъби за несправедливостта на света. Именно така се раждат полуинтелектулците с
мозъци на зеленчук, който могат три дни да говоря за дискурсът на
постмодерността, но никога да не постовят радикално въпроса за промяната на
света. Именно така се раждат бъдещи
грантаджии, които ще обявават бедността единствено като следствие на
несъстоялата се митична съдебна реформа вместо да видят, че това е вроден порок
на самия капитализъм. Затварянето на очите пред бедността обаче е социална мина
с неопределен разрушителен потенциал. Този проблем не може да бъде заобикалян
много време, защото нарастването на броя на тези, които едвам държат глава над
водата води след себе си потенциален разпад на цялата държава. Нима друга
страна по света може да си позволи да гледа как нейният народ или тъне в
бедност тук или масово емигрира, за да се спаси? Тези, които бягат не бягат,
защото са водени от морални мотиви или политическо възмущение. Бягат от
бедността. Гнойната рана за която никой не говори. Туморът, който никой не иска
да лекува...
Тази
история има и един друг дразнещ аспект, който също не трябва да остава без
внимание. Кога стана модерно, когато човек направи добро непременно да го снима
и да се похвали във фейсбук? Кога стана последен писък на модата, когато
направиш нещо нормално, след това да напишеш дълъг статус в който се
самовъзвеличаваш като майка Тереза на новото време? Моралът трябва да бъде
ежедневен. Правенето на добрини е тихо занимание. Когато се опитаме да дадем на
правилните постъпки статут на сензация, тогава упорито девалвираме здравия
разум и обезценяваме напълно направеното. Фактът, че една добра постъпка може
да се превърне в медийна дъвка показва, че държавата ни наистина е деградирала,
защото е всички са оставени на самотек и случайното добро се превръща в някакво
чудо.
Проблемът на чудесата обаче е, че те се случват толкова рядко, че хората
отказаха да вярват в тях.
No comments:
Post a Comment