Геополитическите пируети на един български премиер

"Правим всичко за САЩ". Това любовно признание на премиера Бойко Борисов като сценка от сапунен сериал продължаващ до края на вечността, май и до днес е основния смисъл на външната политика на България. Министър-председателят го прави в средата на октомври миналата година. Понеже у нас всяко чудо е за три дни, а паметта за миналото трае само 15 секунди ще припомним още крилати фрази от монологът на Борисов. Струва си да се прочетат, макар и да предизвикват стомашни спазми и безнадеждност голяма като цунами.

"Признали сме Хизбула за терористична организация. Спрели сме три големи руски проекта. Спрели сме руски самолети над морето. Това, ако не е партньорство, какво е?", обръща се към американският бизнес Борисов. Да, в думите му се усеща лека молба да бъде взет на сериозно и да бъде припознат за равностоен партньор, но това е неизбежно при разговор с американците, особено, ако преди това си превивал гръб пред тях при всяко охкане на американския посланик.

Тирадата получава нови висини, когато Борисов отваря дума за американския бизнес. Там вече думите му звучат трагично. "Толерираме го (разбирай - американския бизнес), дори и когато не е за толериране. Приемаме договори, които дори не ми се четат. Правим всичко, за да толерираме американския бизнес тук".

На друг премиер в Европа тази реплика никога нямаше да му се размине. Толерирането в разрез с правилата е чудовищно нарушение на законноста. Но медиите, които иначи дебнат като ченгета в нощта, за да се правят на високоморална полиция в името на правилата и дума не обелиха за тези терзания на Борисов. Защото у нас има един негласен консенсус. Оказва се, че американските геополитически и икономически интереси винаги се възприемат като нещо естествено, нормално, приемливо. Вероятно, защото за съпроводени с грантове, но срещу тях никога няма да чуете дума или пък да прочетете протестен текст. За тях се мълчи точно както човек мълчи за венерическите болести - те са срамна тайна на личността, която се опитва да не се сеща твърде често за нея.

Тази ретроспекция беше необходима, защото без нея трудно ще схванем последните геополитически пируети на премиера. 10 месеца след любовната си тирада пред американския бизнес от далечна Русия най-напред научихме, че Борисов е потърсил телефонен разговор с Владимир Путин.

Но нека преди това да поставим този разговор в още един контекст, който трябва да се напомня постоянно. В началото на юли България бе осъдена да плати на "Атомстройекспорт" малко над 1 милиард лева от арбитража в Париж. Всичко това заради спирането на проекта за АЕЦ "Белене". Всеки месец забавяне носи на България допълнителни лихви в размер на 10 милиона лева или 167 хиляди евро на ден. Бойко Борисов никога не е попадал в такава ситуация. Господарят на сутрешните блокове винаги е бил майстор на създаването на илюзията, че прави нещо докато оставя нещата сами да се наредят, ако могат. Днес обаче бездействието се наказва жестоко и солено. И заради това Борисов се оказа заключен в своя собствен политически лабиринт. Въпреки опитите да десни журналисти, анализатори и пуяци да лансират идеята, че България трябва да плати моментално и да забрави завинаги "Белене", премиерът е наясно, че изсипването на толкова много пари във въздуха ще му се върне като бумеранг или поне като съдебен процес, който може да има много неочакван край. Решението на арбитража е като атомна бомба, която цъка и, която може да се взриви така ефектно, че да отнесе този кабинет като къща в Хирошима през 1945 година.

Ето как в последните няколко месеца ястребът Борисов, този, който го хвалеха, че е спрял всички руски проекти тук, нещо като атлантическият супергерой, изведнъж започна да търси такива баланси, че цялото психодясно пощуря. Разговорът с Путин е черешката на тортата. От него разбрахме две неща - Борисов си представя как България започва да строи "Южен поток" отново и как проектът АЕЦ "Белене" трябва да бъде възкресен от неговото парламентарно убийство. Защото да припомним стана точно това. След като на референдума в началото на януари 2013 година над 60 на сто поискаха строеж на ядрената централа, мнозинството на ГЕРБ закопа идеята с парламентарно решение.

Преди разговорът с Путин обаче от Министерския съвет изчете писмо от Европейската комисия, което бе разчетено като разрешение (разрешение, представете си) България да търси свои начини да води енергийна политика. Борисов представи това като нечуван успех. Което е доста тъжно, ако се замислим по-дълбоко, но нека да не се депресираме допълнително. Изведнъж се оказа, че България трябва на всяка цена да се договори с Русия, а премиерът използва всеки насочен към него микрофон, за да обясни какъв приятен и приятелски разговор се е получил с руския президент. Разстоянието от "Правим всичко за САЩ" до "Говорим си по телефона с Путин" бе взето само за 10 месеца. Това е солидна скорост. Дори бегачите на спринт на олимпиадата в Рио ще имат проблеми в постигането й.

Геополитическите пируети на Борисов вече приличат на въртенето на много гъвкава стриптизьорка около кол в долнопробен бар край "Лъвов мост". Заради това беше забавно да се чете как евроатлантическите медии препредават неговите излияния за "Белене" с дисидентски потрес, а протестъри от всички плажове по света пишат гневни статуси как Пожарникаря се обръщал към Кремъл (и забравят, разбира се, че именно те, точно те, го върнаха на власт). В машината на българския ад се замесиха и обичайните отворковци ала Илиян Василев/Иво Инджев/Огнян Минчев (това не е ли един и същи човек?), които имат универсално обяснение за всичко (Путин, Путин, Путин и пак Путин). Те побързаха да сътворят поредните словесни буламачи от който се разбира, че само американският посланик може да бъде източник на мъдрост у нас и никой друг, а Борисов поставя евроатлантическото светло бъдеще на страната под риск.

Именно заради това се наложи да припомним американските излияния на Борисов и клетвите му за вярност пред САЩ. Молбите и сълзите не помогнаха пред американците. С тях принципно е трудно да се разбере човек - те искат всичко, а в замяна не дават нищо. Този урок по най-трудния и болезнен начин го разбра Ердоган, а сега на същата пързалка с бръснарски ножчета се оказа и Борисов.

В този смисъл обръщането към Русия не опит за геополитическа преориентация на страната и всеки, който го разчита в този контекст, наистина трябва да отиде да си прегледа мозъка и да види дали пък не е предозирал със статиите на Иво Инджев. Това е премиерският опит за оцеляване. Борисов се опитва да се измъкне от ъгъла в който е приклещен. Учудващо забавно е той да бъде наблюдаван от страни - премиерът усеща, че трябва да се направи нещо, но очевидно не знае какво. Заради това като шизофреник зад волана пуска двата мигача и отправя молитва към боговете на лудостта някоя небесна сила да му обърне внимание и да го спаси от неизбежната катастрофа.

В интерес на истината опитът за търсене на баланс във външната политика щеше да е наистина смислен, защото България има чудовищна нужда от него. Но е трудно той да бъде направен панически, защото тогава е обречен на импровизации, безидейност и пълен провал. Очевидно е, че телефонният разговор с Путин е целял да изпревари с няколко дни срещата на руския президент с Ердоган в Санкт-Петербург. Уж, темата с газопроводите беше приключена, а се оказа, че това е само илюзия. Германия иска "Северен поток" 2, но проектът е блокиран заради ината на Полша. Тези дни и от САЩ се изказаха за него, но с необичайна тревога. "Северен поток" 2 щял да срине икономиката на Украйна. Този аргумент звучи като виц, но опасявам се, че светът в който живеем вече може да бъде обяснен само чрез анекдоти.

Тогава на преден план излиза отново "Южен поток" и съвсем скоро ще бъдем забъркани в едно мини-торнадо, защото конкуренцията за газопроводите дълго време ще определя климата по тези географски ширини. Въпросът, който тревожи ума на всеки българин обаче е дали Борисов има стратегия, дали е наясно какво иска да постигне или просто се опитва предизборно да укрепи властта си, защото президентските избори са другия фактор, който може да го хвърли в нокдаун. 

Историята се повтаря като фарс, беше казал навремето Хегел и, ако той можеше да види Борисов щеше да потъне във философски кикот. Само вижте превъплащенията на Пожарникаря - първоначално "Белене" беше жизнено необходима, след това беше само гьол, сега пак е гьол, ама трябва да се прави. Същото стана и с "Южен поток". Хвалиха Борисов, че се спрял всички руски проекти, а сега той е в ситуация да се моли по телефона те да бъдат стартирани отново. Георги Марков навремето твърдеше, че в България имал усещането, че времето не помръдва, че всичко се връща на своята изходна точка рано или късно. Някакъв затворен и злощастен кармичен кръг в който всеки проблем се преражда отново и отново докато не стане неразрешимо бедствие. Май страната ни не може да излезе от този цикъл. Борисов от 2016 година заприлича на Борисов от 2009 година.

И това, ако не е ирония, кое изобщо е ирония в този прекрасен и гневен свят?