Поетът-чекист Стефан Цанев

Като ученик харесвах поезията на Стефан Цанев. Нейният патос и декларативност са опиянителни. Харесваше ми безкомпромисността. Цанев като правоверен ленинист тръбеше с вдигнат юмрук: "Да говориш скучно за комунизма -значи да говориш против комунизма". Човек се изпълва с политическа енергия при тези закани. След това налиташ на стихотворението "На чекистите". Там образът на Дзерджински е изваян като божествено явление. Бащата на ЧК е описан като "познат и внезапен", който се е изправя като меч. Политическата енергия ври и кипи в края на стихотворението, където се описва невидимият фронт:

И вървят чекисти -

с остри профили

и внимателен анфас,

в Москва и София -

невидими фронтове

по улиците,

навсякъде,

в самите нас…

Нека да преведа поетичния език, защото смисълът може да остане скрит. Невидимият фронт е в нас, твърди поетът-чекист Цанев. Тоест ние трябва да бдим за неправилни мисли, да се саморазузнаваме срещу диверсионни идеи. Това е висша степен на политическа отдаденост и именно този декларативен патос е подсигурил поетичното и литературно бъдеще на Цанев.

Как да пипнеш с пръст надъханият ленинист и кандидат-чекист срещу собствената си душа?

Нима БКП ще тръгне срещу такъв талант?

А пък политическата оргия продължава. Много обичах стихотворението на Цанев - "Вторият ден на комунизма". То е разтърсващо. След празнуването на първия ден на комунизма, на втория, смята Цанев, всички дребни душици ще пукнат, всички еснафи, тъпанари и сноби ще се споминат. Вторият ден на комунизма, убеден е поетът, е нещо като морално чистилище, където ще хвърлят топа всички престорени душици и позьори. Връхна степен на тържеството на един поет, застанал срещу еснафството, материализма...От стихотворението ставаше ясно, че Цанев ще оцелее във втория ден на комунизма. Защото е кристално чист. Като чекист.

Заради това от поне 10 години съм смаян да наблюдам новия образ на Цанев. Кандидатът за чекист изобличава комунизма със същия патос с който го възхваляваше преди. Храненикът на тоталитаризма днес с аристократично презрение бърчи нос как комунистите били обречени да управляват, защото народът бил беден. Къде потъна този, който самоизследваше невидимия фронт в себе си? Сега пред нас стои някакъв медиен нарцис, някакъв претенциозен моралистичен фукльо, който напълно е изличил спомена за миналото и се самоизживява като истина от последна инстанция. От политическата енергия не е останало нищо. Гледах го тези дни по панорама. От вдъхновението няма и следа. Някакъв мърморещ кадър който днес се прави на борец срещу системата, без никога да е бил такъв.

Само някаква телевизионна скука с претенции.

Човек, който ще се спомине от ужас още в първия ден на комунизма...