Sunday, January 08, 2017

Годишнината , която никой не поиска да отпразнува




От изборната катастрофа на ГЕРБ техните придворни журналисти, анализатори, фейсбук-шамани и орки отчаяно се опитват да ни убедят в небесните качества на Бойко Борисов. Той се бил раздавал в името на хората и народа. Ето, казват дежурните подмазвачи, не е имало място на инцидент, където премиерът в оставка да не е отлетял с трета космическа, за да се снима как се здрависва с хората и да тренира да гледа загрижено, а понякога дори и с умиление. Това е потресаващо допотопно разбиране за политика. Дори в древните времена задачата на един племенен вожд не е била да ходи при всяко семейство, където има инцидент, а се е състояла в това да направи така, че цялото племе да е в колективна безопасност. Премиерът не е натоварен с ролята на върховен психоаналитик на народа, а е длъжен в кризисни мигове да прави радикална преценка на действията на властта, за да разбере къде е била грешката, какво може да се подобри в работата на управлението. Всичко останало са фойерверки, спецефекти за объркване на съзнанието на хората, механизми за подлудяването на малкото останал здрав разум. Подобно варварско явление може би трябва да получи достойно име - "бойкоборисовщина".

Бойкоборисовщината много ясно си пролича и в зловещата зимна случка преди празниците. Магистрила "Тракия" се превърна в непроходима зимна пъртина, десетки хора заседнаха в снега при екстремни температури, а първата работа на Борисов беше да изтърчи натам, за да може дежурните по любов електронни сайтове веднага да пуснат снимката му с бомбастични заглавия. Оказа се, че за премиера това да вали сняг през зимата е изненада, както и за цялата държавна администрация, между впрочем. Вероятно позите на загриженост и малоумният фотопиар щяха да минат, ако не беше една малка подробност - всяка година един и същи участък от магистралата създава еднотипни проблеми. Което означава, че зимното блокиране от 2016 година е пряко последствие от това, че никой не си е взел поуки от 2015 година. Което е прекрасна метафора за управлението на Бойко Борисов - правителство, което бачка от ден за ден, което се труди за заглавие след заглавие, без изобщо да мисли в някаква стратегическа перспектива. Точно заради това бяха смешни воплите на журналистическите лакеи на премиера - да защитаваш некадърността на Борисов е като да напишеш статия в подкрепа на ИДИЛ, тоест трябва да си загубил напълно усещането за нормалност, смисъл и съпричастие. Всъщност Борисов представлява триумф на позата над реалното действие. Това е премиер за снимки, но не и за действие. Разгул на пиара, но не и на смислените решения. Проблемът е, че нито един от тези изводи не грее пленниците на снега, хората, чийто живот беше застрашен, защото държавата на Бойко Борисов е толкова голям потрес, че в нея нищо не се движи по логически правила. Това е държава на любовните журналистически стенания, които треперят, че гербаджийската фабрика ще ги остави без финансиране. Годинатата вече е 2017, европейска България. Човек се чуди дали това вече не е най-краткия виц във вселената.

Разказваме тази новогодишна история, която прилича на катастрофичен комикс, за да я разположим като фон на една годишнина за която много малко хора се сетиха, а тези, които си я спомниха, да бъдем честни, по-скоро са псували всички напразни надежди. На 1 януари 2017 година се навършиха 10 години откакто България е членка на Европейския съюз. Мнозина вероятно са забравили каква еуфория беше, когато тогавашния премиер Сергей Станишев с блеснал от надежди поглед, постави символично страната ни картата на Европа и каква заря се изви над София. Тези дни, ако някой издумка подобно количество фойерверки вероятно стресната публика ще си помисли по-скоро, че става някой терористичен атентат. Просто онези времена бяха невинни, а сегашните приличат на барутен погреб в който се разхождат пияни маниаци с факли в ръцете.
От първите дни на прехода, когато народът все още имаше някакви планове за бъдещето, Европа бе луксозната мечта, която ни продадоха като върховна цел на съществуването ни. Какви ги говоря, пфууу, това не беше само цел. Имаше хора, които нарекоха пътя ни към ЕС "цивилизационен избор". Други твърдяха, че това ще е нашето влизане в "клуба на богатите и красивите", а пък подобно действие трябаше да е върховният исторически оргазъм на българското съществуване на тази планета. Европейският съюз ни бе разказан като блян, като някаква постигната утопия по географските ширини на Стария континент, като овеществената Аркадия, където всички световни беди са отменени веднъж завинаги. Именно с този речник и патос на цялото общество бе внушено, че в ЕС животът ще стане по-добър, а България ще си живее живота. Важно е да се припомни. Аргументацията за този избор никога не бе логическа или икономическа. Много ни разказваха за "цивилизацията" и почти никой не си направи труда да ни информира, че това е съюз в който кипят жестоки интриги, в който икономическите битки не преставата нито за секунда и, че влизането ни там никога не е можело да бъде цел сама по себе си. Влязохме и какво последва? Абсолютно нищо. Тези, които очакваха, че моментално ще станат богати останаха с пръст в устата. Тези, които вярваха, че вече са постигнали историческия връх, разбраха, че са ги пуснали в някаква странично слугинско килерче и от тях се очаква само да мълчат и да се подчиняват.

Вероятно заради това десетата годишнина от влизането ни в ЕС не успя да развълнува никого. Контрастът дори беше потресаващ. Из медиите плъзнаха дежурните анализатори, за да обясняват какво върховно постижение е членството на България в ЕС, но сред електората не се забеляза никакво оживление. В държавата на Бойко Борисов и неговите придворни медии е много трудно да изпаднеш във възторг, че си оказал пленник на един слугински елит и неговата политика на наведен гръбнак.
10 години по-късно социологическите проучвания май продължават да показват подкрепа за членството на България в ЕС, но тя е дежурна и безстрастна. Защото на хоризонта друга алтернатива няма. Това, което се пропуска обаче е, че хората, които с възмущение отхвърлят съюза всъщност се увеличават доста бързо. Защото в миговете на икономическа криза като тази от 2008 година и в миговете на геополитически сътресения в каквито съществуваме от поне три години насам стана ясно, че ЕС съвсем не е тази утопична общност, която навремето един американец като Джеръми Рифкин описа като "европейската мечта". Всъщност стана ясно, че трябва да се води битка за промяна на ЕС, защото демокрацията в него твърде често бе подменяна от интересите на банките и едрите капитали. Вероятно истинският удар по имиджа на ЕС у нас бе нанесен от шантавата, нерешителна и сюрреалистична политика, която съюзът води във времена на глобална несигурност. Вместо да оцени правилно рисковете за сигурността, Ангела Меркел покани всички бежанци да идват в Европа, а от това веднага пострадаха гранични страни като нашата, които никога не се имали куража да кажат "не". Европа десетки пъти стана жертва на терор, но продължи фанатично да твърди, че не ислямския радикализъм, а Русия била основна заплаха за Стария континент. И това накара мнозина граждани на ЕС да се почувстват предадени и захвърлени в пустотата.

В България това се чувства два пъти повече. Защото местната анализаторска клика в безсилието си да състави реален анализ за проблемите а ЕС, започна да бичува с гневни думи и яростен патос обикновените българи. Те, обикновените българи, се оказаха някаква мракобесни селяни, недорасли тъпаци, които не можели да схванат величието на либералната демокрация и на нейните спаружени лидери. И всички пропуснаха в своите анализи един малък факт. България, жертва на жестоки тъпотии в икономиката и социалната сфера, хиляди пъти бе бичувана в името на ЕС. Всяка налудничава реформа, всеки удар срещу нашата индустрия бе обясняван с великия път към Брюксел. А пък не един и двама нашенски министри си извоюваха колективния прякор "йесмени", защото кимаха радушно за всичко, което ЕС изстръгваше от снагата на страната. Само тук фразата "от Брюксел така казаха" се превърна в универсално оправдание за страданията и за унизителните пози на слугинаж. Един от местните анализатори дори с патос обяви, че малки страни като България не можели да си позволят да имат свои национални интереси или приоритети. За такива като нас, казваше той, било важно да си намерят общност и да припознаят нейните интереси за свои. Учудвате ли се след това, че на Нова година много хора пиха за здравето на семействата си, а не от радост, че са горди членове на ЕС.
Днес вече живеем в епохата на постопиянието. Тост във времената на върховния махмурлук. И именно болезнените тръпки от него предизвикват това, което нарекохме гърчове на политическия модел у нас. Защото ЕС има смисъл единствено, ако запази своето социално лице, ако наистина стане солидарна общност, в която решенията не се спускат от Германия докато всички останали приемат автоматично. ЕС се намира в жестока лидерска криза, а това криза на смисъла, защото общност, която не е в състояние да оцени адекватно реалността, трудно получава нови шансове за съществуване. Което със сигурност означава едно - не мисля, че някой в България сериозно поставя въпроса за излизане от ЕС и това е много добре. Но, ако попитате тези хора трябва ли Евросъюзът да се промени, ще видите фантастични стойности на резултата "да". И, ако европейската идея е в състояние да се възроди в България, то това минава през идването на политически елит, който да остоява българските интереси, а не във възпитавенето на ново поколение пуделчета на Меркел или бабанки, които смятат, че върховната същност на геополитиката е да слушаме това, което казват началниците. 

И понеже започнахме с Бойко Борисов - вотът на президентските избори беше персонално и срещу него. Това беше вот срещу международна политика, която се концентрира само върху това да гледа любовно германската канцлерка, защото това също е спецефект. Опит да се замаже липсата на гръбнак, опит да се отклони внимание от факта, че политическият ни елит нито един път, ама наистина нито веднъж в рамките на тези 10 години не се опита един път да скръцне със зъби. След това е цинично някой да иска България да празнува. България е като тези хора от Нова година - заседнала в снеговете, температурите падат, а помощ на хоризонта май изобщо не се очертава. Това не е песимистичен извод. Все пак дори и при най-търпеливите винаги идва момента в който разбират, че лопатите са в техни ръце. А те, лопатите, стават и за разчистване на снега и за сурвакане на елититите от йесмени и нагаждачи. 
Това е същината на европейското разбиране за света. 


No comments:

Post a Comment