Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич - истински простосърдечен канибализъм

Случайно попаднах, но все още ми е трудно да се успокоя, на едно ужасяващо интервю на нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич, белорускиня с украински корени, икона на либералната мисъл, автор на доста интересни книги, превъзнасяна у нас през нейната опозиционност срещу Владимир Путин.

В интервю за агенция "Регнум" обаче, същата дава такъв простор на мисълта си, че на човек зъбите му могат да затракат. Вероятно това е принудило Андрей Бабицки (екс-икона на либералната мисъл) да нарече нейните думи "чистосърдечен канибализъм".

Веднага ви давам два примера.

Алексиевич, която иначе изкарват голям хуманист, дълбок мислител, съвест на епохата, откровено споделя, че разбира тези, които са убили Олес Бузина. Бузина, само да припомня, беше един от най-нестандартните украински журналисти, човек с ярка позиция, противник на режима в Киев, без някога да е бил проруски настроен. И въпреки това, авторката на "Време секънд хенд" буквално казва, че тя разбира и съответно оправдава тези, които са го убили. Той (Бузина) предизвиквал "ожесточение".

И втори пример - великата либералка, големият демократ откровено споделя, че украинците имат право със сила да изкоренят руския език от своята територия. Алексиевич (някъде бях чел нейно твърдение, че европейските национализми я ужасяват) демонстрира кървав двоен стандарт - значи в Европа национализмът е кофти, но украинският шовинизъм е богоизбран и съответно има право да коли и беси в името на осъществяването на собствените си цели.

Авторът на интервюто, който не й спестява абсолютно нищо, а след него е уволнен от работното си място, върти на шиш Алексиевич през цялото време и измъква от нея още много чудовищни откровения, които ми е трудно да преразкажа, защото все още имам проблем с тяхното осмисляне. А, да, авторката на великолепния текст "Цинковите момчета", в чиито хуманни сетива и чувствителност бях готов да се закълна, въпреки че не споделям голяма част от нещата, които тя говори, разкрива наистина канибалската си същност - тя, журналистката и писателката, не искала да ходи в Донбас, за да види войната там, защото била написала книги за страданията на хората при война и следователно, знаела как страдат всички други.

Казвам ви - това не беше обикновен текст, а емоционален кошмар. Примитивен авторитаризъм на ума. 

Някакъв лабиринт от фобии, от които няма никакъв изход. 

Ако Алексиевич бе изпаднала в такива откровения пред западно издание - вероятно повече никой нямаше да иска да я погледне. Самата тя май впоследствие се усеща какви глупости е наговорила и как разрушава образа си, но вече е късно - пред нас имаме истински простосърдечен канибал, човек без постоянни принципи.

Съжалявам, но вече ще ми е трудно да отворя нейна книга и да й повярвам. Защото книгите, които тя пише, изискват пълно доверие в автора.

Аз вече го нямам.