Лятото е коварен сезон. То е подло, разхайтено и има
воайорски уклон. Лятото не само скъсява до тревожна невъзможност полите на
жените, но и променя политическият микроклимат. Ако през другите сезони битките
се водят между костюмари, които изглеждат така все едно едвам си поемат дъх от
стегнатата вратовръзка, то това лято със сигурност видяхме политически битки в
областта на модата, лайфстайлинга и други светски джунджурийки. Не, че и преди
не се е случвало, но сега политическото прет-а-порте доби острота и в
комбинация с колективната лудост на социалните мрежи, България заживя в такова
риалити от което се излиза единствено с усмирителна риза и конски дози
халоперидол.
Всичко започна от една снимка на президента Румен Радев.
На нея той позираше заедно с жена и две дечица за които семейството се грижи в
момента. Това, което българското психодясно и тайната секта на русите
пиарки-снобки не успя да приеме бяха няколко детайла на фотото - президентът
беше бос (о, какъв космически ужас!) и също така по потник. Очевидно нещо в
тази модна комбинация разтревожи отвътре посетителите на луксозните столични
ресторанти, които заляха фейсбук с протестни лиги, съчетани с моралистични очни
блясъци и критически стенания. Оказа се, че заради ходенето бос Румен Радев
трябва едва ли не да бъде окачен на клада, да бъде екзекутиран пред очите на
гневните адепти на скъпите обувки и техните веган-спътници в живота. Всъщност,
ако дебатът около снимката се бе концентрирал в темата за отговорностите на
президентската институция, за посланията, които излъчва държавния глава сам по
себе си, то дебатът щеше да има някакъв смисъл, защото щеше да стигне до идейна
сърцевина. Градското дясно обаче никога не позволява дискусиите да са смислени
- за тях Радев е льотчикът, някакъв случаен селянин, който смущава душевното им
фън шуи. Чух пиарки, които ужасено говорят какво нарушение на протокола е това,
а моят култов виртуален любимец Иво Инджев (това е по-силно от мен, фен съм му,
защото в този наш преходен свят отделната личност твърде рядко има възможност
да надникне в такава политическо-окултистка лудост) направо сътвори
конспиративна теория. Според него на терена на популизма се е появил нов играч
и с босите си крака Радев не само е дал знак към лузърите ("вие сте боси и
аз съм бос", цитатът е дословен), ами подал заявка за това, че ще остане на
терена дълго. Как може да се измъкне такава дълбочина от една ваканционна
снимка знаят единствено хардкор психодесните, които започнаха да слюноотделят
съглашателски дори и с подобна теза. Други разчетоха в нея евразийско послание
- Радев се опитвал да подражава на Путин, да показва неговата виталност.
Споменаването на Путин е достатъчно, за да включи в дискусията ново стадо от
хора, които до утре да виждат в два боси крака началото на преврат срещу
евроатлантическите ценности и опит за саботаж на гордото НАТО.
Интересна подробност е, че Бойко Борисов не се включи в
хора на лайфстайл-критиката, а реши да го дава ларж. " Бил бос президентът
и по потник – еми, у къщи си е", каза той в характерния за него хулигански
стил. Между другото това едно към едно повтаря стилистиката на тези, които
защитиха снимката. В края на краищата, обявиха те, президентът показва, че не е
по-различен от другите хора. А това е големият смисъл на властта в 21-век. Тя
не е нещо сакрално, божествено и мистично, а става толкова по-силна, колкото
по-близкото до хората стои. Разбира се вкарвам философски намеци там, където
отсъстваха такива, но горе-долу единствено по този начин може да се отговаря в
епохата в която здравият разум трайно е излязал в дисиденство.
Всъщност тази вметка на Борисов дойде точно навреме,
защото само десетина дни след фотото на президента Радев и той лъсна гол до
кръста на снимка, направена след тенис-мач с приятели. Ще оставим настрани
факта, че един от "приятелите" е Георги Харизанов, бившият шеф на
"Напоителни системи", който днес се изживява като идеологическо гуру
на ГЕРБ и на нещо, наречено Институт за дясна политика. Всъщност именно от него
тръгна снимката, но хората предпочетоха да не се взират в детайлите от пейзажа,
а да скочат на самия Борисов, който си е позволил да се увековечи така неглиже.
В България, това е траен дефект на колективното несъзнавано, винаги можем да
сме убедени, че обект на тежки спорове ще стане най, ама най-незначителната
подробност, която ще бъде хиперболизирана до такива размери, че да заживее
собствен живот като интелектуален Франкенщайн. Същото се случи и със снимката
на премиера. Пак се получи казус - трябва ли министър-председателят да позира
така, че и фотото му да заживее собствен живот. Обичайните гракания на
парламентарно непредставените няма да ги описваме. Те са поразително едни и
същи. Имаше и съмнения, че Борисов е завидял на пиар-успеха на Радев и е решил
отчаяно да го догони в състезанието по популярност. И трябва да констатираме,
че в претръпналото от скандали и интриги българско общество, очевидно
единствената форма на вълнения идва през голотата - било на крака, било на
бицепси. Но това е опасен и лъкатушещ път през долината на сянката, закото така
не е далеч деня в който вместо кампания кандидатите за висши държавни постове ще
правят голи сесии за "Плейбой". И ако можем да адмирираме такъв
подход за жените, то битката на голота при мъжете оставя нееднозначни усещания.
Според някои в битката на голи тела се е включил и Волен
Сидеров, но мисля, че него спокойно можем да го дисквалифицираме от
състезанието, защото той бе сниман по бански на плаж, а там голотата си е
официален дрескод.
Точно тук можехме и ние да изпаднем в морални заклинания
и размахани пръсти, но когато човек живее в държавата разтърсена от
"Суджукгейт", то изведнъж скандалите около някакви снимки на бос
президент и полугол премиер изведнъж му идват освежаващо. Приятно разнообразие
е да се караме за естетика, а да не гледаме гнусотиите, които животът ни
сервира ден след ден, както и геополитическата буря, която се кълби и святка
над света и май набира страховита сила. Да, това е моят опит за ирония. Знам,
че не е много успешен, но след като цяла България изгуби толкова много енергия
в спор за политическия лайфстайл, то поне можем наистина да се опитаме да
разберем какво ни вкарва постоянно в тази задънена улица на историята, или, ако
отново свием израз на известен писател, този път на Тери Пратчет, в
"грешния крачол на времето".
Обяснението, опасявам се, няма да е комично, макар че
много ми се иска да изтръгна поне някоя черна шегичка в него. Всъщност големият
проблем на страната е липсата на реални визии за бъдещето. Политиката в своята
идеален и прелестен вид е сблъсък на идеи и от този конфликт се ражда онова,
което наричаме управление. Управление на идеите винаги е автентично и смислено,
дори и когато бива жестоко оспорвано. Но именно през идеите политическите сили
откриват своята социална база, това са онези хора в името на което се води
голямата битка, които са смисълът на всичко и солта на земята. Когато обаче
идеи отсъстват политиката се превръща в интелектуален маразъм, в агония сладка,
ако перефразираме стихът на Константин Павлов. В България няма сблъсък на идеи
или поне той е в много начален стадий. Заради това у нас има битка на имиджи.
Сблъсък на опаковките. Поради липсата на ясни идеи изведнъж значението на
отделната личност пораства до небесата, което понякога води до явно изразени
психически отклонения. Личността концентрира всичко - власт, апарат, медийна
сила. И заради това битката се превръща във война на лайфстайл, защото, уви,
политиката у нас друго не може да предложи. Тя е сведена до формата на отделно
его и поради това работи единствено през образите, а не през идейния смисъл. А
образите са като дрога - за да бъдат въздействащи тяхното количество трябва да
се увеличава, контекстът им трябва да бъде все по-шокиращ, особено, ако искат
да се вмъкнат в дълбините на мозъка на отделния избирател. Проблемът е, че
точно този двубой не води до никъде. Това е опит за вечно статукво, което
имитира движение в някаква посока, а посока няма. Бъдещето също е отменено.
Останало ни е само да смиламе визуалната плява и да се чудим кой да напише
по-яростно мнение, пълно с гняв, страст, а даже и мирис на кръв. А на мен ми
напомня за класическата ситуация при която край българския казан в ада не е
нужно да се слага пазач. Не, че българите ще се заети с мисли за бягство и ще
се дърпат едни други. О, не. Те ще се заети да се карат дали цветът на огъня е
достатъчно интересен или е нагло посегателство срещу Европейския съюз и така
нататък...
No comments:
Post a Comment