Датата 23 септември е една от най-важните в българската
история. За втори път след 1918 година, когато юнкерите разстрелват край Владая
войниците тръгнали да търсят сметка от продажната власт, правителството стреля
в обикновените хора, виновни единствено за това, че са потърсили справедливост,
че са се втурнали като "отприщено стадо от слепи животни" (Гео Милев)
да поискат друг живот и покажат на Кръволока, на това историческо чудовище и
изверг, че няма да търпят.
И знаете ли - днес няма да се опитвам да разказвам
историята на Септемврийското въстание през историческите факти, няма да се
обърнем дори към творчеството на гениалният Гео, а ще се опитаме да пресъздадем
епохата през творбите на трима творци, които заслужават вечност заради това, че
са описали разтревоженият свят на България след ужаса на разгрома. Това са
Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев. Всеки от тях има своя
уникален стил и поглед към ситуацията.
Фурнаджиев в своите първи две стихосбирки -
"Пролетен вятър" и "Дъга" описва един свят, който се е
разтрошил на съставните си части, една разрушена вселена, където сватбата е
символ на отиването на смърт, където пролетният вятър е метафора за онова,
което е минало през страната, за да я промени завинаги. Прочетете
стихотворенията му - те са мощни, пълни с действие, със странни образи, с
енергия, с бунтовно вдъхновение. Там пролетта е полудяла и огнена, дърветата и
камъните танцуват, лятото е огромен змей. В тази поетична страна вече нищо не е
такова каквото е било, от иконите капе кръв, идват кървави конници
("конници, конници, конници, кървави конници" - това е звукът на
космическият ужас). Поетите по-добре от платените историци усещат духа на
времето, големият ужас спотаен в него, невероятната енергия на бунта, която е
трансформирала света...
Само усетете ритмиката:
Но
пустее в блясък сив пустинята
ясно
и безлюдно е по друма,
сякаш
вчера с жълт калпак е минала
над
земята пуста черна чума.
Асен Разцветников е лиричният наблюдател на ужаса, поетът
видял своята страна в която "луди вещици сноват", в която удавниците
с разкапани меса, проядени от рибите излизат от затвора на реките, за да
напомнят за своето съществуване. Той е свидетел на братоубийствения бяс и
заради това в едно от великите си стихотворения ражда образа на Каин, който
преследва в нощта войниците, които са стреляли по своите събратя. В
творчеството на Разцветников България прилича на меланхоличен призрак, на
унищожена от безумие страна. Стихосбирката му се казва "Жертвени
клади". Само един куплет, ще ви цитирам, само един куплет от него, но
пълен с автентична емоция:
Родино,
по твойте поля незасети
чакали
и вълци се гонят за стръв
и
късното слънце примрежено свети
през
дим от пожари и пари от кръв!
Тези, които с ехидна радост днес твърдят, че онези там
"профани, хулигани, глигани - скот като скот" са заслужавали да бъдат
убити, извършват литературно престъпление. Защото не обичат да четат и защото
мразят да четат...
И най-накрая - Ангел Каралийчев. Никога няма да забравя
как като дете в книга с негови избрани приказки попаднах на разказа от сборника
"Ръж" - "Гробът го вика". Това е един от най-силните
разкази, които са били писани някога от българин. Няколко години след погрома един
баща отива на гроба на сина си. Бащата отказва и не иска да напусне мястото,
където е паднало детето му, защото ще остане без сакралното си място, където да
говори, където да пита. И той пита "Защо, синко, сложихте главите
си?", но гробът не отговаря, защото тези, които са тръгнали вече ги няма,
след тях са останали само могилите. Разказът е смразяващо тъжен, но той е едно
от най-автентичните свидетелства за времето.
И когато съм чел Каралийчев, Фурнаджиев, Разветников, аз
никога не мога да бъда на страната на психопатите, които потопиха страната си в
кръв, на бандата от кръволоци, която изби толкова много хора. 23 септември има
своята литературна проекция. И тя е велика, жестока, гениална. И точно тя
винаги е най-верният компас за времето, единственият възможен ориентир за историята.
Всичко друго са политически игрички на дребни и временни джуджета, които дори
не заслужават да бъдат коментирани...
No comments:
Post a Comment