В България отдавна върви един култов виц, който трябва да
бъде цитиран като грандиозно въведение в този текст, като хардкор-метъл песен,
която да обобщи гневното настроение, като народопсихологическа симфония за
гняв, псувни и размахване на ръце. Та анекдотът гласи следното: "Едно
младо момче казва на обекта на неговите романтични въжделения: "Знаеш ли,
всеки път като те видя ми идва да цитирам Яворов". Девойчето обаче
контрира: "Така ли? А на мен като те видя ми идва да цитирам Христо
Стоичков".
Сетих се за Стоичков и цялата поредица от анекдоти за
него тези дни след като правителството безславно започна процедурата по
отнемането на титлата му "почетен консул в Испания". Сюрреалистично
беше да се наблюдава медийното гърчене на външната министърка Екатерина
Захариева, която трябваше да влиза в обяснения за поведението на Камата.
"Той прекали", изпърха с мигли тя в едно телевизионно студио, защото
очевидно темата "Стоичков" се оказа костелив орех за българската
външна политика, а и за българската дипломация. Нека да припомним с няколко
думи какво стана, защото без качествено въведение в този геополитически сериал
ще изгубим логическата нишка. Само няколко дни след референдума за независимост
в Каталуния Христо Стоичков се появи по една мексиканска телевизия със седалище
в Маями и остро атакува испанското правителство за използването на сила в
Барселона. Основен обект на неговите атаки стана испанската вицепремиерка Сорая
Саенс де Сантамария. Не разбирам испански, но няколко пъти гледах тирадата на
Стоичков - личи си, че от думите му струи огън, а емоцията е неподправена. Там
той охули фамилията на де Сантамария до девето коляно - обвини, че дядо й е бил
франкист, че баща й е бил франкист, че самата тя е франкистка, както и че
нейният син също е франкист. С последно
се получи малко неудобно, защото се оказа, че детето на вицепремиерката още е
непълнолетно, но когато човек е зареден с политически експлозив, това е една пренебрежима
подробност. Очевидно де Сантамария обаче не смята точно така, защото обяви, че
ще заведе дело срещу Стоичков и именно оттук започнаха дипломатическите
неприятности за Камата. Изведнъж футболистът се оказа страшно неудобен,
препъникамък на външната политика. В един Европейски съюз, който предпочита да
си трае по темата Каталония изведнъж се появи един "почетен консул",
който не само има отчетлива позиция, ами дори и огнени думи с които да я
защити. И всичко това се случва в България - държава, която се води от принципа
да бъде по-тиха от водата в геополитическите ветрове и да навежда безмълвно
гръбнак, където се наложи и когато е необходимо. В нашата дипломация да имаш
ясна позиция е престъпление. Да имаш мнение е самоубийство, а пък случайно да
решиш да го разгласиш - политическата гилотина ти е сигурна. И така този път
под ножа попадна Стоичков. Ще си призная нещо честно - поведението на
футболиста лично на мен ми хареса. То не е пример за дипломатически протокол,
нито пък може да служи като модел за поведение в международните отношения, но
издава позиция, отношение, страст и емоции. Тоест - комбинация, която е идеална
за написването на стихосбирка. Уви, като опит за градене на отношения с друга
страна, това е прострелване в черепа с радостно вдъхновение.
Ето защо е добре във вихъра на този скандал да си
припомним кой точно направи Камата дипломат. Защото в заниманията на медиите с
тази тема данните от близкото минало се изгубиха като Антон Тодоров от
парламента. А е добре да си припомним кога Стоичков стана дипломатическо лице и
кой го възкачи на този пост. Камата стана дипломат с решение на кабината
"Борисов" 1 през 2011 година. Тогава Борисов и Стоичков бяха първи
приятели - разровете архивите на вестниците и ще ги видите как са се снимали
усмихнати един до друг, първи дружки по спорт, развлечение и какво ли още не. В
онзи миг сигурно на Борисов му се виждало като джакпот да може да даде
дипломатически статут на приятелчето си. Защото прессъобщението на
правителството звучи като ода: "досегашната ползотворна дейност на
Стоичков за развитието на регионално ниво на човешките контакти, на културния
диалог и по оказване на помощ на български граждани, би допринесла и в бъдеще,
в рамките на почетното консулство, за активизиране и разширяване на
двустранното сътрудничество в икономиката, културата и образованието, за
популяризирането на положителния образ на страната ни като член на ЕС".
По-голяма купчинка от клишета дори Цветан Цветанов не може да произведе дори и
цял ден да говори от парламентарната трибуна. Форумите и до днес пазят следите
на народното мнение относно тези определения - особено за приноса на Камата в
"културния диалог". Все пак всички сме виждали Стоичков на стадиона и
знаем, че в Барселона и до днес се досещат, че честото споменаване на
"мамата" не е от меланхолия по родината. И ако днес изкарваме футболиста виновен, защо
никой не се сеща за вината на онзи, който го назначи? Истинският виновник
всъщност е той. Стоичков е това, което е. Онзи, който му е дал агремана носи
отговорността. Маймуната с бомба в ръката е невинна. Дресьорът й е виновен.
Тоест кариерата на Камата като дипломат приключва по
същия безславен начин по който започна. Точно както опитът дипломатическата
немощ на страна да бъде прикривана с пускането на популярни футболисти като
консули. В безгрижната 2011 година, когато светът още не беше на два милиметра
от пълната лудост това може да е изглеждало като стратегическа находка, но през
2017 година кулата от картонени карти се срина безславно и разкри различното
лице на българската дипломация. Един шпалир на странните назначения,
политическите калинки, професионалните недоразумения и какво ли още не. На този
фон Стоичков дори става симпатичен. Той си позволи да има позиция и изгоря в
пламъците на отмъщението. Но човек само като се замисли колко такива като него
има, нацвъкани от трите кабинета на Борисов и като се зачуди кога ли ще чуем за
тях, му идва да цитира Камата. Живописно да го цитира. С крясъци. И
продължително.
Многооо продължително.
No comments:
Post a Comment