Главчев не е сакрална жертва, а партиен джихадист

Станах парламентарен журналист през 2001 година и буквално до началото на тази съм отразявал съвестно работата на Народното събрание. Спомням си много нагорещени дебати, кипели са страсти, разменяли са се обвинения, градусът се е покачвал. Пред очите ми са минали стотици декларации и политически заявления. Но никога досега, повтарям никога, не е имало случай да видя председател на парламента да отнеме думата на лидера на най-голямата опозиционна партия и да го отстрани от зала. Все сме виждали дивотии, но тази зададе нови стандарти, които трудно ще могат да бъдат надскочени. Това е политическа бруталност, която няма аналог, произвол, който за пореден път доказва, че полицейската кубинка е трайно отпечатана в самата същност на партия ГЕРБ. Те предпочитат да се саморазправят с противника, вместо да чуят какво има да каже. Избират да изключат микрофоните, защото са свикнали да действат от позицията на грубата сила.

Днес е повече от иронично да се върнем назад във времето и да си припомним какво каза Димитър Главчев в речта си, когато бе избран за председател на Нардоното събрание. В нея той помпозно обяви: „Вярвам, че ключова дума в работата на това Народно събрание ще бъде "обединението“. 

С оглед на това, което се случи можем да окачествим заявлението като поредната лъжа. Няма как да има обединение с изключени микрофони. Няма как да търсиш единство, когато основната ти задача е да трепериш да не би някой да критикува остро премиера.  Безпрецедентното действие на Главчев отрови парламентарната атмосфера, но пък разкри, че тази власт проявява все повече признаци на откровен авторитаризъм.

Отнемането на думата на опозицията, изключването на микрофоните обаче е и ярък символ на безпомощност.  Прибягва се до груба сила, когато нямаш аргументи, когато управлението ти е незащитимо, когато си мислиш, че като запушиш устата на недоволните и гневните ще избягаш от проблема.

И това не е еднократен акт, това е процес. Този процес започна още от първите дни на народното събрание, когато основната задача на мнозинството беше да премахне блиц-контрола, за да не нарушава политическата безметежност на Бойко Борисов и играенето на футбол, докато пенсионерите протестират пред парламента. След това Бетина Жотева си позволи да заплашва журналист, но тук имаше депутати, които оцениха това като „женски скандал“. И се почна – депутат от мнозинството блесне в телевизионно студио със закани за уволнение, а вицепремиер поиска медиите да му се извинят. След това висш кадър на ГЕРБ ни разкри, че основният смисъл на съществуването на всички партии е да подкрепят „централния нападател Бойко Борисов“ и единственото, което пропусна да уточни е дали децата в началното училище ще учат стихотворения за него или просто ще пеят песнички. Тези дни видяхме и как Бойко Борисов плаши журналист със съд, защото репортерът бе решил да му припомня реплики от виновното минало, за които никой от ГЕРБ не намери морални сили да се обиди.

Поведението на Главчев бе естествено продължение на тези събития. И не смятам, че това е "изпускане на нерви" или "недооценяване на ситуацията". Напротив - поведението му така естествено се вписа в мрачната българска политическа атмосфера, че се превърна в кошмарна метафора за случващото се. И след като се случи това просто нямаше вариант, ама нито един, при който Главчев да остане председател. Не можеш да си начело на Народното събрание, когато си се проявил като камшик на властта, когото като Матросов си поискал с тялото си да браниш премиера от това да получава въпроси. Главчев се оказа безподобен опортюнист, партиен джихадист, който май и досега не е в състояние да разбере какво му се случи. Всъщност не смятам, че такова просветление е озарило и ГЕРБ, защото постфактум виждаме техния хленч, все едно са дали някаква свръхсакрална жертва и то напразно. И се получава парадоксално - премиерът излиза и се хвали, че държавата му е по-важна, а партията му лее сълзи все едно пет пари не дава за държавата. И заради това клетвите за възстановяване на парламентаризма от страна на управляващите трябва да ги разглеждаме единствено като добро пожелание. Демократичното поведение не се ражда от днес за утре, то е начин на действие, който се култивира с години. И в този случай ГЕРБ доказаха, че се възприемат не като партия с традиции, а като пожарникарска команда - активират се само, когато трябва да се гасят пожари. Това не е рецепта за дълголетие.

Сагата "Главчев" обаче е добър повод да си кажем и нещо друго. Антидемократичното управление е опасно не само за националната, но и за социалната сигурност. Докато Димитър Главчев си играеше на цензор, мигове преди да изгори в пожара, докато депутатите от управляващото мнозинство обикалят като телевизионни врачки из студията, за да декламират заучените уроци за стабилност и растеж, България продължава да е най-бедната страна в ЕС. Страната с най-висока смъртност, с най-голямо неравенство.  Държава, която е затънала в нерешими проблеми и която гледа към парламента с все по-голяма ненавист, защото не вижда поставени тук своите проблеми, не чува нищо, което да им даде усещане за перспектива или поне малка вяра в бъдещето.  „Детайлите от ежедневието винаги са по-убедителни от която й да е политическа фантазия и демагогия“, мъдро беше казал Орхан Памук. Именно тези ежедневни детайлчета вече са на път да срутят телевизионното фентъзи на ГЕРБ и техният кръстоносен поход срещу свободата и демокрацията.