Не може да се каже, че 2018 година започна добре за
Великото Българско Европредседателство и за Най-Големият Геополитик на
Балканите негово превъзходителство г-н Бойко Борисов. Ударите дойдоха от
най-неочакваното място. Още в края на миналата година поредица от западни медии
решиха да обърнат поглед към България и да разкажат за ситуацията по нашите
географски ширини. Текстовете им се получиха мрачни и безрадостни, безпощадни и
без никаква милост. Общото във всички тях беше само едно - постоянната употреба
на думата "корупция". "Облаци от корупция са надвиснали над
България, докато поема председателството на ЕС", хвърли бомбата
"Гардиън". "България е корумпирана, но пък не създава грижи на
ЕК", безпощаден беше "Ди Цайт". Датският Jyllands-Posten също не
спести истината "България е задушена от корупция". "Корупция -
бичът, който спира развитието на България", написа и френското издание
"Ouest-France". Това са само малка част от коментарите, пълното им
пресъздаване ще изисква много повече пространство и кърпички за сълзи, защото
те показват нещо много важно - нашият номер със снишаването, с вечното кланяне
на началниците този път не е минал и няма да мине. Европа изживява голяма
политическа криза и заради това фалшивите пози на "стабилността"
просто няма как да минат. Разбира се, трябва да кажем нещо важно.
Заклеймяването на България като най-корумпираната страна в ЕС също е нелепо.
България е малка страна и корупцията в нея има миниатюрни размери в сравнение с
една Франция или Германия, например. Мащабите са несъизмерими. Но
правителството на Борисов носи отговорност и за това. С отвратителна външна политика
и никакъв усет за дипломация, то лепна на България това медийно и политическо
петно, а опитът показва, че подобни лекета са почти неизтриваеми. Eдин път
създаден този образ ще се носи от вестник във вестник, но това уви няма да
рефлектира единствено върху Бойко Борисов, а върху цялата страна. Но западният
образ на България е в рязък контраст с отказа на ГЕРБ у нас дори да постави
адекватно темата за корупцията, ако не пред цялата страна, то поне пред себе
си. През 2017 година ГЕРБ се опитаха да заметат под килима поне два станали
обществено достояние афери - "Суджукгейт", който в леко ироничен вид
открехна вратата за това как действат гербаджийските активисти по места и как
изнудват местния бизнес и "Кумгейт", където в цялата си прелест
лъснаха схемите, корпоративно-мафиотските назначения, роднинските паяжини и
изсмукването на цели общини. В единия случай ГЕРБ набързо изгониха от
парламента безмълвния депутат Живко Мартинов, по начин подобен на "Коза
ностра", а във втория оставиха Делян Добрев на парламентарните банки, за
да не би обиден той да тръгне да разплита паяжините и корупционните механизми.
И всичко това се случи пред очите на цялото общество, с пълния цинизъм на
разиграните комедийни сценки.
Усещането за това, че ГЕРБ искат да скрият корупцията, а
не да се борят с нея се изостри чувствително от приетия в края на годината
Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото
имущество. Подобен юридически текст беше в центъра на дебатите от няколко
години насам, защото върху него се залагаше надеждата, че България ще направи
мощен антикорупционен пробив и ще може поне частично да отмие черното медийно
петно. Само да припомним, че ГЕРБ един път вече се провалиха тотално в борбтата
с корупцията.
Създаденият през 2010 година с много фанфари БОРКОР се оказа
единствено усвоител на бюджетни пари, създател на нечетивни доклади, една пълна
административна нула без никакъв реален капацитет и някакви ефективни
резултати. Уви, вместо да се поучат от миналото, ГЕРБ решиха съвсем целенасочено
да го повторят, защото битката с корупцията при тях не е реалност, а просто
спецефект, сценичен пушек, който да отклони вниманието на публиката от реалните
процеси, които изсмукват България.
Точно заради това ветото на президента Румен Радев върху
приетия закон беше не само логично, а абсолютно наложително. ГЕРБ наложиха с
парламентарни мускули шефът на създаваното антикорупционно звено да бъде
избиран от парламента, а следователно напълно зависим от мнозинството. Това е
все едно да назначиш вълк да пази стадо. И по този начин стигаме до логическия
абсурд - едно мнозинство да разследва самото себе си. Нещо повече в закона бе
записана възможност председателят на звеното да посочна своите заместници,
което напълно компроментира новия орган, защото той става изцяло зависим от
управляващата партия.
Мотивите на президента за ветото са дълги, но си струва
да бъдат прочетени, ние ще отбележим само две нещата. Първо - отбелязаната от
Радев възможност за злоупотреба с специални разузнавателни средства. Този
въпрос отдавна стои като незараснала рана в българското общество. Съвсем
наскоро в парламента шефът на бюрото за контрол върху СРС-ата Бойко Рашков
откровено си призна, че не може да гарантира как се използват те, защото се
създава затъмнение. Рашков многозначително не отговори на два пъти поставеният
въпрос дали има подслушване на журналисти, което подсили усещането, че в
България се слухти безконтролно. Приетите в закона клаузи само засилват тази
тревога. Под предлога за борба с корупцията всъщност слухтенето може да бъде
узаконено. Второ - липсва реална защита на подалите сигнали за корупция, която
обезсилва закона моментално. Защото никой няма да рискува да подаде сигнал, ако
знае, че върху него също може да има съдебна репресия. С други думи - чисто концептуално
законодателството не само буксува, то е мъртво родено. Моите подозрения обаче
са, че законът умишлено бе създаден така. Реалните действия срещу корупцията
щяха да означават ГЕРБ да тръгне среще себе си, да се саморазследва, а
най-накрая и саморазпусне, защото едва ли щяха да съберат достатъчно членове за
поредното Национално събрание. С други думи - не се очертава медийните и
политически петна да бъдат изтрити от името на България. Но по-тъжното е, че
реален пробив в битката с корупцията, тоест в битката за по-добър живот, просто
няма да има. Суджуците просто не
искат да водят тази битка.
No comments:
Post a Comment