Супергероят Плевнелиев и този „гад” Радев

Знам, вредно е за душата и мозъка човек да се занимава с политическите и емоционалните пируети на лицето на Росен Плевнелиев. Подобно нещо е сравнимо с това съседът ви да надуе тежка чалга в събота сутрин и да пусне бормашина едновременно. Никога не съм си представял, че ще бъде в тази роля, но ето че се налага. Пускам бормашината и надувам Азис, тоест ще ви кажа няколко думи за политическата патология Росен Плевнелиев и неговите свръхактивни мозъчни и медийни пулсации напоследък. Не знам къде може да свърши турнето на експрезидента из сутрешните блокове, страниците на вестниците, предаването на Гала. Просто не искам да предположа къде е краят. Аз, защото съм ведра и оптимистична натура и съм изпълнен с кротка вяра в светлото бъдеще, предположих някъде, че може би ще видим Росен Плевнелиев в предаването на Ути Бъчваров, където да разправя какви подбрани ястия е ял на срещите си с други президенти и как готви пържени яйца за Деси Банова, за разлика от този подозрителен тип Румен Радев, който май носи на любимата си само кафе рано сутрин. Предположих още, че може да видим бившия държавен глава (2012-2017) при Наталия Кобилкина, където вдъхновено да обяснява за тайните на движението при позата "Младият гербер и палавата синоптичка", за разлика от този гад Радев, който не спазва правоверния евроатлантизъм в спалнята. Някои по-мрачни натури от мен обаче смятат, че тези хаотични движения на Плевнелиев из пространството могат да приключат единствено на две места - или като лидер на градското снобско дясно, когато то приключи с махмурлука (Плевнелиев трижди се отрече от това, но ние да си имаме едно наум) или във "ВИП-брадър", където естествено да се роди гражданската политическа двойка Росен Плевнелиев и Луна, нещо като венец на психопатичния преход, краен етап на дееволюцията на страната, символ на най-мрачните времена за ума. 

В последните дни на декември предишният обитател на "Дондуков" 2 реши отново да се раздаде на макс и да ръси акъл навсякъде, където го поканят. Ще се опитаме да анализираме неговите прояви, водени от санитарни пориви - просто е добре да се хигиенизира общественото съзнание от наплива на всякакви буболечки, ментални вируси и ежедневни дози банална простотия. Първо се започна от едно интервю в "24 часа". Тук ще оставим настрани признанията за това как журналистката и президента са плакали при предишно интервю. Дълбоко не се съмнявам в съществуването на такъв момент, но смятам, че неговата сила трябваше да бъде достояние само на двамата души участвали в него. Защото придаването на публичност на съкровенните мигове на тъга ги опошлява по жесток начин и им придава комедиен ефект. За това предупреждаваше още Салман Рушди, който в едно свое есе гениално беше забелязъл, че свръхголямата трагедия винаги звучи комедийно, когато решиш да я опишеш. Но целта ни не е да даваме съвети по публично поведение, а да анализираме посланията.

Ето скоро ще стана година откакто Плевнелиев не е на власт, но няма как да не видим една тънка червена нишка във всяко негово изявление - постоянна атака срещу Румен Радев. Радев все му е крив за нещо, Плевнелиев все е недоволен. И в интервюто му виждаме поредната атака - Радев трябвало да се доказва тепърва, първата му година минала в невероятен медиен комфорт, но той можел да бъде оценен единствено при криза. Едно малко обяснение - новият и влюбен Плевнелиев се изживява като таен политически супергерой, който е пазел това цял мандат в тайна. Сега като описва битието си човек ще рече, че е участвал в неспирен екшън - той постоянно взимал кризисни решения, съдействал за решаването на напечени ситуации, преговорял с върховете на световната политика, танцувал в скута на Обама... (ох, за това последното се увлякох и го измислих, но вярвам в медийната персона на експрезидента, тоест като едното нищо ще чуем и за това). Разбира се на Плевнелиев се падна да състави две служебни и свръхдискусионни правителства, но да приемаме това за някакво геройство ще е твърде много. Да не говорим за това, че единият от неговите служебни премиери Георги Близнашки се обърна за пореден път в живота си и днес е непримирим противник и на ГЕРБ, а и на Плевнелиев, което намеква, че има задкулисни неща, които не познаваме докрай. Но друго е важното - трагедията на ексдържавния глава се състои в едно основно нещо. Той така и не успя да разбере един от механизмите за одобрението към Радев. И наскоро той бе изразен свръхидейно от Валентин Вацев - че Радев просто не е Плевнелиев. Радостта на толкова много хора, че един безполезен и карикатурен президент слиза от политическата сцена и до днес не е затихнала. Плевнелиев опитва да се самогероизира и комедията, че дори и самият той вероятно не си вярва. Особено пък, ако постоянно се сравнява с Радев. Това е усилие, което е обречено на пълен провал. Нещо като постоянен виц, който не престава никога да бъде смешен и е вечно актуален. Но тук можем да сменим регистъра и трябва да кажем нещо важно. Очевидно има причина нито Жельо Желев, нито Петър Стоянов, нито Георги Първанов да коментират злостно и злобно своите наследници на висшия пост. Те и тримата се водеха от принципа, че всеки нов президент има право на самостоятелна политическа линия, на свои собствени идеи, на различна визия за държавата, на самостоятелно поведение. Защото именно това дава авторитет на президентската институция, която иначе не се радва на кой знае какво охолство от конституционни права. А Плевнелиев се сополиви, че Радев не е...Плевнелиев. Ами няма и как да бъде. Но е знаково това, че най-слабият президент на прехода се опита да се предложи на света в амплоато на политически наблюдател и раздавач на оценки. Това издава и друго - че Плевнелиев едва ли някога е бил самостоятелна фигура, защото по никакъв начин не може да си представи подобен стил на поведение. Може би Деси Банова и Иво Инджев го възприамат като супермен, но останалите хора имат ясна представа какво недоразумение като политик беше той. 

Малко след като грейна като политически коментатор (където пак повтори колко се обичат с Деси, какви невероятни хора са те и как тяхната любов със сигурност ще роди следващия Исус, добре, последното пак си го измислих), експрезидента се появи като лектор и пред някакъв клуб "Милениум", очевидно сбирка на млади натегачи, които си мислят, че ще направят политическа кариера като гледат мъдро, когато Росен П. им говори. Там мозъчните пулсации станаха тревожни. Човекът се ожали, че имал идея да се направи дебат за България до 2030 година, ама Румен Радев не реагирал по темата. Ами нормално е - идеите на Плевнелиев обикновено избухват като китайски пиратки в ръцете на всеки, който тръгне да ги пипа. Според мен България като цяло направи много важна първа крачка към десетилетието, което започва от 2020 година - отърва се от Росен Плевнелиев. Но той така и не разбра, че в битието си на политически пенсионер има правото да развива стратегии, но е глупаво да се оплаква, че не им се обръща внимание. Защото, ако тук има неглижиране, то в никакъв случай не е от страна на Радев, а от страна на ГЕРБ. Ако те ценяха толкова инсталираният от тях мислител на президентския пост най-малкото щяха да се опитат да придвижат и реализират неговите идеи. Но ГЕРБ се отнася към Плевнелиев като човек към най-тежкия махмурлук в живота си, тоест с лек ужас и неподправено отвращение. Тоест мишената на подобен хленч трябва да са неговите съмишленици. Съвсем близо е до ума.

Пред младите кариеристи Плевнелиев за пореден път тръгна да говори и за социализма, тоест как трябвало да бъде изучен по "обективен начин", за ченгетата, досиетата и всичко останало. Това е обичайният миш-маш на описваната персона, номерът в неговия живот, защото темата позволява заемането на едва ли не героична поза срещу миналото, но вече, когато е безопасно. България е пълна с такива екземпляри и "смелчаци". Но всъщност това е начин да се замете истината за днешния ден. Да, тя сигурно има корени във вече отдалечаващото се минало, но със сигурност темата служи и като димна завеса за хищните корпоративни интереси, които са стегнали България в своята октоподска прегръдка. И всъщност Плевнелиев прикривата вината на олигархичните си приятелчета и така мащабно я приписва на комунизма. Класика. А най-култов е следния епизод. Лицето се било възмутило, че на корицата на книгата "Стоте най-влиятелни българи" паралелно стояли снимките на хан Аспарух и Тодор Живков. А само дни преди това същият екземпляр, разтопен от любов, чувства и сълзи, пожелаваше на Бойко Борисов да надмине по продължителност във властта Живков. И човек започва да се пита от каква се възмущава от лицето. От това, че има снимка на Живков или просто, че са пропуснали Борисов? А може би тайно въздиша един ден в такива книга да има и неговото фото. Някой да посъветва Деси Банова да му направи такова колажче за празниците. Че ако не е тя, едва ли друг ще го признае за нещо.