В очакване на Зеленски

 

Цялата мелодраматична ситуация с Владимир Зеленски (ще дойде или няма да дойде – мистерията на века )

много ми напомня на стихотворението „В очакване на варварите“ на Константинос Кавафис.

 

Да ви припомня в превода на Атанас Далчев първите му редове звучат така:

 

Събрани на стъгдата, що очакваме?

 

Та варварите трябва да пристигнат днес.

Защо синклитът мъдър наш бездействува?

 

Защо закони не създават мъдрите?

 

Защото варварите ще пристигнат днес

и те наместо нашите избраници

ще изковават занапред законите.

 

И ние така – чакаме Зеленски с трепет, за да измуфти от нас всичко, което сме в състояние да му дадем.

Вземи реактори, взимай самолети, гранати, танкове.

Ние не се нуждаем от армия.

Ние имаме Тагарев.

 

Ако нещо стане ще се защитаваме с инфлуенсърките на ДБ - с три статуса и седем интервюта нима има бедствие, което те не могат да обърнат?

Нямаме нужда от авициация. Статиите на Иво Инджев са тези, които ни карат да се реем.

 

А ние чакаме Зеленски.

Този спасител в световната нощ. Реформаторът на реформаторите. Гордият лъв, който забрани цялата си опозиция и затвори всички опозиционни канали.

Демократът на световното статукво.

Кой не иска да докосне този рицар на свободата?

 

Идва Зеленски и всичко тръгва по мед и масло.

Сглобката се смазва, скандалите намаляват, евроатлантиците пак ще почнат да си пият хапчетата.

Как да не го чакаш с телевизионен трепет?

И сега, какво, оказа се, че той може и да не дойде? Какъв е смисълът на всичко тогава, а?

Струва ми се, че цялото парламентарно мнозинство с гласа на Кавафис вече стене:

 

Сега какво ще правиме без варвари?

За нас все пак те бяха разрешение…