Вчера, не без известни опасения, изгледах прословутият филм „Барби“ и не, не съм го гледал единствено заради краката на Марго Роби.
Пуснах го с лека тревога, защото прочетох десетки мнения как това е филм – емблема на woke-културата в САЩ, някакъв холивудски либерален бъркоч, предназначен за идеологическа обработка на съзнанията на младите поколения и превръщането им в политически зомбита…
Нищо от това не е вярно, не и по начинът по който катастрофично го преувеличават самозваните консерватори у нас.
Вярно е, не говорим за филм, който ще остави незаличима следа в историята на киното, но все пак в него има достатъчно самоирония, за да не дразни, когато отправя обществени послания. „Барби“ издиша единствено в миговете в които се взема на сериозно, а те не са чак толкова много, че съзнанието на обикновен бачкатор да не може да го понесе.
Всъщност дори не разбрах откъде идва тази политическа ярост срещу един обикновен летен хит и постоянното размахване на плашилото, че той бил част от „ляво либералния дискурс“. Всъщност, ако човек се отърве от предварителните схеми може да види в този филм критика към всяка крайност в обществените идеологии. Например – Барбиленд е обърнат вариант на реалния свят. Кен-овете съществуват единствено като придатък към жените. И по някоя време главната Барби осъзнава, че тя няма представа как живеят Кен-овете в нейния свят, нито къде спят, нито какво правят, когато не е край тях.
Това ли е възхвалата на екстремния феминизъм?
Според мен е точно обратното – всяка такава идеология, доведена до абсурд ражда абсолютната си противоположност. Идиличният ултрафеминизъм в Барбиленд бързо бива заменен от пародиен патриархат, защото от едната крайност винаги се отива в другата без изключение.
В това отношение филмът е доста по-реалистичен и осъзнат, отколкото го представят тези, които го гледат с идеологизирани очи.
А и какво лошо има в критичната теория към медийният гланциран феминизъм, който съществува днес?
Преклонението пред идеалната красота, фигура и външност е нанесло травми на цели поколения жени.
Кукла като „Барби“ е идеология – тя е внесена в нашия свят, директно от фантазията за жена. Барбитата винаги са фамозни и суперуспешни – Барби-президент, Барби-Нобелов лауреат, Барби – атомен физик.
Наистина няма Барби с целулит, която работи като продавачка в магазин и страда от хронично лошо настроение.
Както няма и плешив Кен, с шкембе, ниска заплата, потен, с прокъсана тениска и космати ръце, който иска да гледа мача по телевизията и да си отвори бира…
Тук противопоставянето е банално и патетично – фантазия срещу реалност, но това е послание, което важи, както за жените, така и за мъжете.
Отчаяно се опитах да гледам като консерватор този филм, за да видя как смазват мъжествеността под напор от проклятия и холивудска магия, но подобно нещо няма.
„Барби“ е умишлено бутафорен, за да може да отстрани зрителите достатъчно от себе си, за да осъзнаят какво им казва. И, да, типично по американски посланието е толкова директно набутано в гърлото на зрителите, че чак започва да ти се повръща, но това е стар дефект на американското кино и в него няма нищо удивително.
Но в крайна сметка изводът не е, че жените са космически създания, а мъжете-свине, които само пречат на светлото бъдеще.
Универсалният извод е, че всички сме хора и много често не знаем какво искаме, как да го постигнем и какво не е наред в нас самите.
Заради това правим житейските глупости.
Мъже и жени.
По абсолютно еднакъв начин.
Мен това послание не ме дразни по никакъв начин.
Защото е вярно.
No comments:
Post a Comment