Делян Пеевски наистина е феномен.
Само за няколко месеца той успя да разбърника всички фини настройки на политическия модел на България, а предизвикания хаос е на път да трансформира всичко, което знаем за българската политика.
Пеевски много успешно успя да влезе във война с всички парламентарни партии, включително със своята собствена.
Това не е симптом за сила, както показва болезнения опит на БСП.
Това е по-скоро израз на политическо отчаяние, защото лидерът на остатъчното ДПС вижда как властта се изплъзва като пясък през пръстите му.
Пеевски винаги е бил токсичен, но в последните три месеца той заприлича на сметище за радиоактивни отпадъци, където никой не иска да пристъпи без трислоен защитен костюм, даже и Бойко Борисов.
А това само по себе си вече е диагноза за фатално политическо заболяване.
Иронията е в това, че точно, когато беше най-силен, Пеевски се оказа възможно най-слаб. И песните на трубадурите му по телевизионните екрани няма как да прикрият този дефект. Е
вроатлантизмът му не го извади от изолация, а подейства с обратен ефект. Т.нар. "евроатлантическо мнозинство" в момента е в руини и всички опити за политологично вещаене за бъдещето трябва да се съобразяват с този факт...
През годините Пеевски показа изумителен талант за оцеляване, свръхапетит за власт, маниакална енергия за овладяване на политически пространства и свръхконтрол над всички действия във властта.
Резултатът днес е пред очите ни - не само правителството на Сглобката, но и кабинетът на Главчев са изцяло в неговата усмирителна риза.
Проблемът е, че кризата на политическия модел изтощи всички възможности за потушаване на възможните напрежения.
Днес България прилича на цъкаща бомба, която всеки миг може да бъде детонирана. И в тази сгъстена политическа болка и гняв мястото на Пеевски радикално изстина.
От него се отказаха не само част от бившите му съпартийци, но и най-верните му съратници в усвояването на властта.
Даже Бойко Борисов обяви, че него няма добро ДПС, което ще рече, че Пеевски е сложен на дръвника, защото той остана без никакви съюзници.
Именно корпулентната фигура доведе и до странен парадокс, който наблюдаваме днес.
Независимо дали ще се стигне до вземането на главата на Рая Назарян, самият формат на разговорите подсказва, че е възможен и друг вектор на диалог, освен евроатлантическият.
Трябва да си особен политически феномен, за да накараш ПП/ДБ и "Възраждане" да седнат на една маса.
И това е начало, което подсказва, че следващите избори могат да поднесат изненада.
Не като седящи по парламентарните банки, а като възможност за различен диалог.
Всички срещу Пеевски.
На фона на безкрайните простотии на които се нагледахме в последните четири години, подобна конструкция на политическите страсти у нас, ще е нещо ново и различно.
Не твърдя, че ще е по-добро, но България така отчаяно има нужда от промяна, че трябва да сме леко благодарни на всеки "феномен", който успява да я доведе.
Дори и по начин, неочакван за него.
No comments:
Post a Comment