Кирил Маричков и съдбата на разполовеното поколение

 

Смъртта на Кирил Маричков разтърси обществения живот на България.

Нямаше как да е по друг начин -  „Щурците“ са една от легендарните български групи, пионери на рок-музиката, а самият Маричков символизира две от трите епохи в които България живя през размирния 20-век. Тези епохи и до днес, в новото столетие, продължават да оставят своя огнен отпечатък върху съдбата, мечтите и скандалите в нашето общество.

За музиканта бяха казани много думи.

Повечето патетични и изпълнени с преклонение. Смъртта винаги отменя миналото и разполага човек във вечността.

Колегите му поискаха да му издигнат паметник, а Евгений Дайнов в неговия си свръхпатетичен стил го го нареди сред хората, които са спасили „духа на България“.  „Българите безпогрешно избират своите герои. И това ги спасява. Всеки път“, опиянено се провикна в „Дойче веле“ той.

Това е една много специфична линия на героизация на „Щурците“, която тече в последните 30 години. Те бяха обявени за глас на свободата, за предтечите на европейска България, за джентълмените в мрачното време на социализма. Започнаха да се градят легендите за групата, която съществува въпреки ДС, комсомола и партията, за преследваните творци на чийто концерти всеки път гъмжи от милиция, за да следят за неправилно и непартийно поведение, както и страшно много друга митология, която се разшири като ракови разсейки и иззе не просто разговорът за миналото, но и истината за него. Оказа се, че никой не дава пет пари за истината. Тя се оказа ненужна, натикана в прашните ъгли на съзнанието, беше подчинена на днешната политическа конюнктура, а това винаги е опасно. Защото, когато се откажеш от търсенето на истината, ти се отказваш от възможността за истинска промяна.

Медиите, феновете на Кирил Маричков и политическите му обожатели не му правят добра услуга като го представят едностранчиво и то точно по този начин.  Най-малкото, защото този образ е неверен, а това е гавра и с паметта на музиканта, както и с целия му живот.

Маричков е символ на една епоха, на разполовеното поколение, на тези, които беше писано да изкарат половин живот в НРБ, а другата половина само в РБ. Трагедията на това поколение и до днес стои невидима и неразказана, защото общо-взето никой не дава пет пари за нея, но един ден цялото това пренебрежение ще се върне, за да ни отнесе като лавина. Историята не търпи черни дупки и ако ги пълним с лъжи, тя рано или късно ще изригне като бомба.

В началото на демокрацията Кирил Маричков изпя "Аз не съм комунист и никога няма да бъда". СДС възприе тази песен като свой неформален химн. Хора с блеснали очи обясняваха, че това е поглед във вътрешния свят на свободния човек, който никога не е носил оковите на идеологията и винаги е бил вътрешен дисидент. Повечето говорещи не визираха вокалиста на „Щурците“, о, не, те визираха самите себе си.  В началото на 90-те България се събуди с повече дисиденти отколкото можеше да поеме здравия разум.

Маричков изпя „Аз не съм комунист“ обаче със същата страст с която през 1974 година изпя стихотворението на Димитър Методиев „Посвещение“.

В него има величествени редове, защото Методиев е поетичен титан:

Не съм от пръст, и няма пръст да стана.

И няма Бог със Дявол да спорят

за моята душа -

пред тях на съд,

Аз нито жив, ни мъртъв ще застана!

Дух от духа ти, плът от твойта плът!

От теб дойдох, при тебе ще се върна!

Когато твойто знаме ме прегърне!

И твоите ръце ме понесат!

Нека да поставим стиховете в контекст  - посвещението е към БКП. Това са думи за партията, превърната в отделен религиозен обект. И „Щурците“ се вписват в ритуала на поклонение пред нея.  

Един приятел правилно написа, че едва ли милиционер със револвер на челото е накарал Маричков да пее тази песен. Той я изпълнява искрено и със страст.

Но в случая не се опитвам да обвинявам никого.

Маричков пее, че е плът от плътта на партия, която предаде самата себе си и вдъхна живот на много други в годините на прехода.  Защо една частичка от тази плът да не тръгне да пее, че не е комунист и никога няма да бъде? Историята на БКП познава къде-къде по-големи превъплащения.

Толкова други направиха абсолютно същото.

Маричков е правило, не изключение.

Познавайки българската национална душа в края на живота си музикантът вероятно сам е вярвал в тези думи.

Макар и в тях да няма капчица истина.

Логиката на живота в държавата на вечния преход е точно обратната. Аз бях комунист, но времената се смениха и вече съм антикомунист. Това е философията на политическия нокаут, който овладя всички пространства в държавата.

Преходът ще се запомни не със своя грандиозен провал да осигури по-добър живот на хората. Ще се запомни с мащабното пренаписване на живота на толкова много хора. Всички кариеристи, които драпаха за членство в БКП с цената на всичко, след 10 ноември се осъзнаха като либерални демократи, презиращи комунизма.  Децата на старата номенклатура се събудиха като идеологически лидери в десницата. Музикантите, подкрепяни активно от държавата, се оказаха бардове на голямата свобода. България колективно заживя в стихотворението „Балада за обратните истини“ на Франсоа Вийон.

Припомнянето на другия образ на Маричков не е опит за заклеймяване.

Но все пак паметта е важна.

Не можем да я изтрием, както е непосилно трудно да променим своя ДНК-отпечатък. Паметта е ключова, ако искаме да разберем мъчителната съдба на България – страната, която трябваше да погълне две реалности едновременно. Държавата в която практически отсъстваха дисиденти изведнъж се оказа пълна с такова количество антикомунисти с плам, че те заприличаха на ходещи карикатури.

Ако Кирил Маричков беше честен пред себе си и не беше тръгнал да участва в поредния конкурс за песен "Либерален мак", можеше да изгради от живота си прекрасна биография за цената на компромисите, за битката за малко свобода, за вечното танго с властта - крачка напред, две крачки назад.  Защото точно това няма кой да му го отнеме. В условията на авторитаризъм всеки напредък е продукт точно на този вечен танц на твореца с политиката.

Вместо това образа на измисления дисидент предизвиква толкова негативизъм днес, защото доста хора помнят истината и помнят различните посвещения, политическите песни, а и всички възможни направени компромиси.

Това не прави Маричков неталантлив човек, но дори и големия талант може да бъде пречупен в паяжините на измислицата. А днес се опитват да ни заключат в нея и всяко припомняне на миналото се счита за форма на гавра. Защото е много по-лесно да го пренапишеш и преиначиш, отколкото да го разкажеш наистина обективно. Обективният разказ обаче би разрушил днешните икони, а те точно това не искат.

Разполовеното поколение на България има различна съдба. Част от него изтля и не успя да се приспособи към новите условия. Те бяха готвени да живеят в съвсем различна държава. Другите се оказаха по-гъвкави, набързо си съчиниха алтернативни биографии, но лъжата им помогна да оцелеят. Някои пробиха до най-високите политически върхове. Но ако днес политиката ни носи тежкото усещане за неавтентичност, това се дължи на факта, че всички, абсолютно всички осъзнават лъжата, но малцина имат куража да й се противопоставят.

България е местопрестъпление, а жертвата е миналото.

Виновното минало, което никой не иска да си припомня.

Това обаче е опасна стратегия. Защото миналото винаги излиза като зомби от гроба си и барикадира тези, които най-много се страхуват от него.

Точно заради това в деня на погребението на Кирил Маричков няколко пъти подред си пуснах песента "Посвещение".

"Щурците" са добри музиканти, Димитър Методиев е развихрен поет.

Много яка комбинация.