Мрънкалото

 

Столичният кмет Васил Терзиев трайно се очертава като най-голямото мрънкало в българската политика. 

През седмица или две той излиза пред медиите и със сълзлив тон се самообявява за жертва на централата власт. 

Тя (проклетата власт) бавела парите за проектите в София и застрашавала качествения живот на столичани.

Уви, леенето на сълзи не влиза в трудовата характеристика на нито един кмет по тази земя. 

Защото от него се очакват не политически мелодрами, а реални действия. Достатъчно е човек да се вгледа с критичен поглед в спора между Терзиев и регионално министерство, за да види, че София не е подготвила качествено своите проекти, за да получи пари. 

Къде-къде по-малки общини, с къде-къде по-скромни административни възможности са се справили, а милионерска София очевидно възприема тази задача като пролетарска робия. 

Особено е интересно това, че Терзиев иска пари за ремонта на моста в Бакърена фабрика, без изобщо да е сключвал споразумение с държавата за него. 

Това не е поведение на кмет. 

Пред нас имаме някаква политическа кифла, която превръща сълзите и сополите в свой запазен специалитет.

Но София отдавна не вярва на сълзи. 

А казват, че Мрънкалото щял да бъде даже и кандидат за президент. 

Колко ли хленч ни предстои да чуем?