Опозицията в България - раздробена, разпарчетосана, скарана, абсолютно неединна, креслива, отчаяна и циркова - все пак постигна една победа в края на мъчителната 2025 година.
След многобройни опити за парламентарни скандали, интриги, обвинения и атаки, все пак те демонстрираха, че властта в е кризисно състояние и това, което всички сочат като стабилност е само една нормализирана агония, която продължава вече неизвестно колко време. Властта у нас - това е все едно кристализираният Хан Соло (героят на Харисън Форд от "Междузвездни войни", замразен в течен азот, доставен като подарък в пустинния палат на свръхдебелия космически ганстер Джаба и всяка прилика с действителни лица е абсолютна случайност). Всички зубъри и маниаци знаят - Соло беше замръзнал по средата на своя вик и точно на това наподобява властта в България днес, особено във водовъртежа на проблемите с бюджета и международните драми с "Лукойл". Или пък дайте да си кажем истината - всъщност кризисното състояние на властта не е постижение на опозицията, а подарък, който й даде Бойко Борисов след мелодраматичната си лекция пред своите депутати по повод на резултатите на ГЕРБ в Пазарджик.
И независимо от хепиенда на тази политическа сапунка, то след нея усещането е, че властта тежи тонове, а краката й са трошливи като солети и всеки момент може да се сгромоляса под тежестта на всички проблеми, които я атакуват като метеоритен дъжд.
Миналата седмица за пръв път в историята на прехода работодателите бойкотираха Съвета за тристранно сътрудничество, гневни, бесни и недоволни от бюджета и така саботираха по-бързото му внасяне в парламента и фактически опряха пистолет в слепоочието на правителството. Всички подозираха, че ще се стигне до някаква такава социална патаклама, особено след като мастит бизнесмен като Кирил Домусчиев изля във фейсбук тонове от токсични слюнки срещу "комунистите и синдакатите", които според него водели страната към стагфлация. Повод за кошмарния език и политическа ярост беше това, че БСП успя да се пребори за по-високо минимална заплата, а социалистите прокараха в бюджета и идеята си данък "дивидент" да бъде вдигнат от 5 на 10 процента. Едва ли точно това ще съсипе държавата, защото в България винаги се оказва, че има пари за оръжия, но няма пари за заплати. Има пари за всякакви екстри в помощ на бизнеса, но ако поискаш прогресивно облагане, псетата на икономическото статукво веднага почват да лаят, че комунизмът се завръща с бързи червени стъпки у нас и призракът на Ленин излиза от гроба.
Всъщност едва ли някой е очаквал правителство от 3 толкова различни партии, особено през първата си година, а и на прага на еврозоната, да извади амбициозен бюджет, който реформира много неща. Политическата логика сочи точно обратното - че финансите на държавата ще бъдат обект на постоянен компромис, жертва на удивително трудния баланс между социалния вектор и дясната политика, вървене по въже над пропастта, особено с голяма промяна като въвеждането на еврото. И всяка партия има различни неща за доказване през този бюджет. ГЕРБ, че командват нещата, БСП, че се бори за идеите си, а ИТН, че съществува като фактор в политическия живот. Заради това работодателския бойкот беше добре премислен, защото срещу себе си, те нямат единно управление. И резултатът не закъсня - левицата побърза да похвали с това, че техните идеи са там и срещат отпор, а Борисов спешно кани представители на бизнеса в централата на ГЕРБ да им демонстрира уважение. Икономическият резултат от това е трудно предвидим - бюджетът няма как да бъде пренаписан цялостно, а вероятно ще получи козметични корекции в някои негови части. Така или иначе е вече късно в него да бъдат залагани мащабни реформи, а и в абсолютния хаос на политическия живот, те така или иначе няма как да минат. Парламентът е като вавилонска кула от партии, правителството също. Това е, което ви осигуряват четири години безкрайна политическа криза. Честито на печелившите!
Бойкотът обаче беше последното нещо от което се нуждаеше властта, защото той демонистрира ясно разделителните линии в управлението. В друго време и на друго място, това нямаше да е опасен процес, но след мелодрамите на Борисов, а и на фона на острата опозиционност на Румен Радев, това допълнително подклажда всички възпалителни процеси. Властта все още има коз в ръкава си, защото окончателната оценка за финансите и състоянието на държавата няма да бъде давана от временните интриги и парламентарните сценки, а от действията на държавата след фактическото приемане на еврото. Точно там ще бъде големия тест за всички партии в управлението и провалът им в удържането на спекулата, би приключил с побой от страна на избирателите. Но при всички положение знаците за нестабилност и конфликтност започнаха да се умножават, а това предпоставя една наистина мъчителна зима, революционна пролет, напечено лято и взривоопасна есен, когато на хоризонта ще дойдат президентските избори. Във всеки един от тези политически сезони може да има предсрочни избори, но политическата симфония и напрежение ще може да бъде разредена чак с президентския вот, защото именно на него ще се покаже окончателно има ли нова ситуация в страната или правителството ще получи ново зараждане на резервоара за въображението, че може да изкара цял мандат.
Вторият неочакван удар, който хвърли управлението в нокдаун обаче дойде от американските санкции срещу Русия, които директно праснаха "Лукойл" и хвърлиха в паника цялата държава, че ще остане без гориво. "Лукойл" е оголената рана на българския преход, защото в историята на рафинерията е отразена цялата дейвидлинчовска история на прехода, въплатена във философията на фразата "совите не са това, което са". Архивите и до днес помнят 1999 година, когато тогавашния премиер Иван Костов вдига наздравица с шефа на "Лукойл" Вагит Алекперов за продажбата 58 на сто от "Нефтохим" АД на руснаците за 101 милиона долара. Цената не просто е смешна, тя е абсурдна, но до днес ако питатате най-разпалените представители на градската секта, те ще ви пищят до припадък, че Костов е икономически гений и не трябва да бъде докосван от словата на нас, грешните. Така или иначе - пълният бич на санкциите се стовари върху дружеството у нас, а то е ключово за икономиката на страната. След това стана ясно, че американците не одобряват фирмата "Гънвор", която иска да го купи, наричайки я "марионетка на Русия" и се наложи управляващото мнозинство спешно да прекроява законите, за да сложи специален управител на дружеството с рязко увеличени правомощия. Дясната опозиция побесня от два факта - от 30 секундното заседание на Комисията по енергетика на което те няма сили и скорост да присъстват и от самия факт на промяната, която нарекоха национализация. Макар че обективно погледното при тази геополитическа буря това е единственият начин държавата да гарантира пазарът на горива. Други видяха в скоростната промана поредната сенчеста схема на Делян Пеевски и как той се протяга из-зад кулисите, за да погълне и "Лукойл". Дали това е така или не е трудно да се каже, защото Пеевски е станал като политическия аналог на Торбалан - с него плашат непослушните, а десницата го развява като аргумент всеки път като остане без кауза или не знае какво ново да каже. Но точно кризата с "Лукойл" демонстрира очевидното - властта ни няма достатъчно канали с които да постави своят интерес навън и да се опита да си извоюва поне временно изключение от санкциите, а не да предприема панически мерки. Унгарският президент Виктор Орбан успя да го направи и каквото й да говорят злите езици на практика показа, че се чувства и се възприема като равностоен партньор. За съжаление българската реакция демонстрира обратното. България пак е само потребител на световните гадости, без да може да си извоюва каквато й да е компенсация или поне изгодни условия за нещо друго.
Ето в такава атмосфера се оказа страната в края на 2025 година. В началото й всички погребваха кризата и твърдяха, че тя си е тръгнала. В края й вече всички са убедени, че призракът отново броди из България и просто чака кога отново да ужили абсолютно всички партии. Едно не може да се отрече - много често наистина е по-добре да има редовно правителство, защото то дава гаранциите за воденето на някаква политика, добра или лоша зависи от зрителя. Но и редовна правителство без ясна посока, в раздробен политически модел и без конкретна визия за три години напред не само не превръща кризата в спомен, а я усилва до безкрай. Нито една държава не може да живее в състояние на постоянно политическо напрежение, въпросът е, когато взривът дойде кой ще оцелее и какво ще представлява политическия пейзаж след експлозията. Това вече не е въпрос за това каква ще е съдбата на партиите в управлението, за мускулите на градската десница или плановете на Пеевски. Това е въпрос какво следва след тях и има ли държавата различна посока.
Именно невъзможността да се даде конкретен отговор на този проблем, ражда усещането за разяждаща агония.
Агонийо сладка, както тъжно казваше Костантин Павлов.
No comments:
Post a Comment