1 февруари – без почит и помирение

На 1 февруари, реши проклетото правителство преди няколко седмици, България трябвало да почита жертвите на комунизма. В опитите си да си намери подкрепа отвсякъде, кабинетът прие предложението на двама бивши президенти – Желю Желев и Петър Стоянов, които очевидно страдат от хроничен недостиг на смисъл в живота си след като престоят им на „Дондуков” 2 вече отдавна се е превърнал просто в история, просто в кратка бележка под линия в спомените на хората.

Не е ли малко смешно, че винаги, когато има някакъв проблем с настоящето политиката трагично тръгва да черпи легитимност единствено от миналото? Смешно, тъжно, гадно, противно е.

И така за пореден път България попада в капана на своето историческо разделение. Почитаме едните и се правим, че другите никога не са съществували. Почитаме жертвите на комунизма, а сме слепи за всичките жертви на комунисти, разстреляни заради това, че са имали мечти. Проклетото правителство узакони историческото безчестие и заради това никой няма да го запомни. Защото сред хората, които ни бе заповядано да почитаме днес има чудовища, престъпници и мизерници, които ме карат да се надявам, че ад наистина съществува, защото тяхното място е единствено и само там.

Трябва да отдаваме почит на хора, които са убивали с наслаждение, водели са битка срещу своя народ, издавали са смъртни присъди наред, плащали са за отрязани глави и вкараха държавата ни в историческо тресавище.

И заради това аз не признавам денят 1 февруари. За мен той няма да съществува, защото не искам да почитам психопати. Не искам да почитам хора, които биха ме карали да се срамувам, че съм българин. Да, комунистите не са имали правото да отнемат толкова много човешки животи с Народния съд. Но, който твърди, че Народният съд е бил без основание, че там са попадали единствено ангели лъже по най-безобразен, отвратителен и подъл начин.

Ще го кажа още по-крайно, защото ми писна от половинчати фрази. Да направиш 1 февруари ден за почитане на жертвите на комунизма е ехидният начин да се реабилитира българският фашизъм. Ако не приемате термина „фашизъм” (терминологичният спор е глупав) приемете друг – българският психопатизъм. Една власт, която си е позволила да трепе безогледно хора, само, защото тези хора са имали различни идеи е психопатска, фашистка и позорна.

Мизерията на това правителствено решение може да бъде разобличена дори и с десните думи на съвременните „антикомунисти”. Ако комунистите са били толкова отвратителни със своя терор, защо терорът на предната власт да е бил благороден, държавнически и едва ли не милостив?

Когато видя признание за жертвите на левицата, за отнетият живот на толкова млади хора, виновни единствено заради мечтите си, мога да се примиря с решения като това за 1 февруари. Всичко останало е опит за политическата реабилитация на цяло едно поколение демони, които са мразили своя собствен народ.

Кого да почитам – Богдан Филов ли? Да, кръстиха аудитория на негово име в Софийският университет. Дали в Берлинския университет биха направили зала „Йозеф Гьобелс”? Кръстиха булевард „Александър Цанков” – един звяр, неуравновесен фашист и откровенно луд мозък. Някакви лумпен-нацистчета всяка година организират парад на името генерал Христо Луков – създател на цяла поредица от фашистки организации.

Подлостта на политиката ражда фашизъм.

Ето това направиха всички мизерници. Понеже искаха да си купят нови биографии – те събудиха всички скелети в гардероба на историята. Някой ден ще си направя експеримента – ще отида до Паметника на жертвите на комунизма край НДК и ще напиша по няколко реда за всяко едно от имената сложени там. Убеден съм, че четивото ще стане по-кърваво от цялата литература на ужаса изписана досега.

Не казвам, че всички тези хора са заслужавали да умрат по насилствен начин. Но повечето от тях щяха да търкат наровете в затвора за своите престъпления докато косите им не посивеят като стар пергамент. Никой няма полза от тоталната деморализация на обществото, което е принудено да отдава почит на стари фашаги и техните тържествуващи последователи. Но това е проблем към който тепърва ще се връщаме...

Водени от хуманизъм и топло разбиране за нацията един комитет от интелектуалци, наречен „1 ноември” предложи преди няколко дни 1 ноември да бъде обявен за ден на националното помирение.

Съжалявам много! Никакво помирение не искам!

Няма да се помирявам с хора, които пръскат мазни слюнки докато възхваляват фашисти.

Няма да се помирявам с тези, които нечистоплътно изнасилват историята.

Няма да се помирявам с пишещите оди за българските зверове.

Няма да се помирявам със стари антисемити, расисти и исторически интриганти, които искат да си припишат биографии на ангели.

Никакво помирение с хора, които злорадстват пред биографиите на толкова светли умове, умрели заради своите идеи.

Няма да се помирявам с активните борци срещу паметници и собствените им доноснически съвести.

Българската нация не се нуждае от помирение. Тя се нуждае от кипящата истина, която наистина е като киселина и прогаря, ама трябва да си я кажем докрай.

Дори по брутален начин.

Няма как да има помирение там, където ни карат да почитаме само лъжи.

Заради това – от мен не чакайте почит.

На зверовете мястото им е в зоологическата градина. На политическите зверове – в зоологическата градина на презрението. Докато онези, дето твърдят, че са морални, благи и страдалци, не си затворят зверовете в клетка, не можем да говорим за нищо друго освен за два съвършено различни свята.

Ама съвършено различни.

И единият със сигурност е излишен.