Египет в края на историята

Малко черни шеги за американските илюзии, революциите и други световни събития

На света никога няма да има по-хубава картина от тази – хора, които заедно излизат на улицата и тръгват, за да търсят своята свобода, права и нов живот.

Случи се в Тунис, страна, която си представяме единствено като прекрасна туристическа дестинация, сякаш лишена от граждани, но именно гражданите се вдигнаха и се отърваха от президента Зейн ал Абедин бен Али, непоклатим диктатор в течение на 23 години. Иронията на ситуацията и не революцията в Тунис, разбира се, е в това, че когато през 1987 година бен Али идва на власт, замествайки легендата Хабиб Бургиба, той обещава демократизация на обществото и цяла серия от реформи в тази посока. В крайна сметка хората на Тунис си ги извоюваха, но 23 години по-късно. Сами.

В мига в който хората в Тунис се вдигнаха, вероятно лидерите на поне половината от страните от Близкия изток са свикали спешни среднощни срещи, за да обсъдят ситуацията. Вълната на гражданското недоволство е по-силна от всичко. Тя е по-ефективна от зараза, защото нищо не хвърля човешкият дух в по-голяма еуфория от картината на обикновени хора, които смазват с недоволството си една репресивна власт.

"Няма нищо по-силно от идея, чието време е дошло". Чух тази мисъл на Виктор Юго от филма "Войната срещу демокрацията" на журналиста Джон Пилджър. Във филма мисълта изрече венецуелският лидер Уго Чавес. Далеч съм от идеята да права аналогии (те са обречени да бъдат неверни и точни) между венецуелската ситуация и тази в Близкия изток, но мисълта е много вярна. Когато идеите тръгнат и станат силни – никой не може да им се противопостави.

После недоволството се прехвърли в Египет. Египет е много по-голяма, сложна и объркана страна от Тунис. И отново – в Западният свят тя присъства най-често като туристически каталог, като някакво голямо петно на картата на Африка, с граници за които от пръв поглед си личи, че няма как да са естествени, а са продукт на някакво политическо инженерство. Какво изобщо знаем за Египет освен, че пирамидите са там?

Благодарение на мощна американска помощ президентът Хосни Мубарак от 1981 година държи страната под управление си и поне до скоро създаваше измамното усещане за стабилност на своя режим. Е, да още от средата на 80-те години обаче най-мощната опозиция на Мубарак са радикалните ислямски организации, които имат силна база и подкрепа и в обществото.

Ето защо с изумление гледах в You tube кадри от египетската революция сега и видях, че хората излезли по улиците, за да настояват Мубарак да си ходи не са точно ислямистите. Това са обикновените хора, които вече искат свобода, които кризата удари жестоко, а крадливите им управници допълнително държат в мизерия. Единият от тях каза, че отдавна не е виждал християни, мюсюлмани и атеисти като един да имат обща политическа кауза.

Въпросителните обачи са много повече отколкото отговорите днес. Вероятно това е причината светът да не знае как да реагира на този бунт, който може да прерасне в арабска революция, особено, ако вълната тръгне към Йордания или пък към топсъюзника на САЩ Саудитска Арабия.

И заради това от американска страна се чуват единствено недомлъвки, странно сумтене и неясно очакване за силен политически трус.

Хората, оказа се, не са способни да възприемат революциите сами за себе си. А за империите това е съвсем невъзможно. Основната гледна точка на американските журналисти и политици не беше желанието на хората, а американските интереси. Вашингтонските политически пропагандатори веднага извадиха призрака на иранската 1979 година, когато аятоласите изритаха от власт Реза Пахлави и започнаха да тънат в изчисления какво ще правят, ако същият сценарий се повтори в Египет.

Уравнението е с толкова много неизвестни, че наистина е в състояние да хвърли в тих ужас всяка държава, която няма принципна външна политика, а се води от едно правило - "може и да си диктатор, но ми вършиш работа и заради това вземи тези пари".

Беше много странно да чуем как миналата година именно в Кайро Обама дръпна възторжена реч в прослава на демокрацията, а днес неговата администрация да не е в състояние да заеме категорична позиция, когато е очевидно, че мнозинството от хората вече искат гласът им да бъде чут.

Не смея да се ангажирам с прогноза за развитието на ситуацията в Египет. Наистина неизвестностите са прекалено много. Засега - поне така твърдят наблюдателите - Мюсюлманските братя не са се намесили активно, освен чрез декларация с която подкрепят въстанието, но тяхната дума ще е най-решителна. А самият Хосни Мубарак със сигурност вече тъне в черни опасения за собствената си съдба, ако властта бъде променена по начина по който хората настояват.

В крайна сметка обаче е ужасно да живееш в объркан и глобализиран по психарски начин свят. Съдбата на една революция вече не е изцяло в ръцета на самите хора, а зависи от прекалено много неща. Ако американците за пореден път тръгнат да си правят собственият вариант за политика, това завинаги ще унищожи всеки техен опит за имидж в арабския свят. Империята започна да издиша, защото всичките й планове за света се дънят един след друг. Но това е отделна тема. Тема за цял роман.

В лъчезарното начало на 90-те години американецът Франсис Фукуяма сътвори най-глупавата книга писана в тази част на Слънчевата галактика и помпозно я нарече "Краят на историята". Сюжетът на книгата беше по хегелиански изчистен - според Фукуяма бъдещето вече е дошло в света и повече никога няма да бъде променено. Либералната демокрация по американски е нещо като върховната черешка на историята и нищо по-добро като развитие няма да бъде измислено никога.

Американците станаха жертва на своите собствени илюзии, на собствените си халюцинации за света дори. И заради това - има красива ирония във факта, че вероятно Фукуяма все някъде стои в просторния си кабинет и жалостиво вие към боговете на капитализма: "Защо ми го причинихте, защооооо?!!"

Египтяните биха оценили шегата ми. :))