И така прословутата „международна общност” реши да го направи отново. Реши да ни покаже, че колкото й големи майстори да са на модерните клишета за права, мир, благоденствие, устойчиво развитие, в крайна сметка винаги се стига до война, когато трябва да се защитават политически интереси. И когато трябва да се заличават следи на десетилетия подлост и безчестие. Най-гадното обаче е това, че войната винаги се оправдава с миролюбиви клишета, с пластмасов език и западни лидери с изпънати от престорена загриженост лица. Тази подлост на съвременните войни може да взриви всеки здрав разум, защото пред себе си виждаме класически идеологически опит езикът да подмени реалностите. Хуманитарната загриженост е просто маска на поредната доза нечисти и много коварни политически интереси.
Именно така се стигна до операция „Зората на Одисеята” (винаги съм се чудил коя ли военна поетична душа сътворява заглавията на тези операции и дали авторите на заглавия няма някой ден да горят в ада). В тази операция военно-въздушните сили на Франция, Великобритания, подкрепени от Италия, САЩ и други страни започнаха да бомбардират Либия с мотивът, че това е единственият начин да спрат очевидно психясващият от ден на ден Кадафи и да предотвратят разправата му с опозицията.
Бомбардировките (всъщност това е форма на най-подла война) съвсем не бяха последното и единствено възможно решение в назрялата политическа криза. Което веднага ни кара да предполагаме, че целта на военна намеса съвсем не се изчерпва с пленителната хуманитарна терминология, дори съвсем очевидно няма нищо общо с нея.
Първо едно уточнение, за да не стигаме до бързо лепене на етикети. Пет пари не давам за Муамар Кадафи. Това е един прогресивно полудяващ старец, който очевидно съвсем се е замъглил от постоянното слънце и пустинните ветрове. Особено в България пък нямаме причини за дива любов към тази тъмна фигура, която близо 8 години държа като заложници български граждани и се изгаври с целия свят. Аз лично смятам, че не само Кадафи е виновен за цялата ситуация, а и удивително слабата българска дипломация в момента на ареста, както и опитите на тогавашната външна министърка Надежда Михайлова да скрие, а не да реши проблема. Но е факт, че либийският лидер никога няма да заеме челно място в класацията топ 10 на най-любимите на българите неща. Той е изпечен злодей и нямам нито една емоционална или разумна причина да го подкрепям.
Обаче, ако искаме да бъдем съвсем обективни, трябва реално да погледнем и мотивите на „силите на мира”, носителите на зората на Одисеята. Защото, ако изкараме тях светлата сила в този конфликт, това означава да излъжем много брутално.
Изключително интересен е фактът, че Франция и Великобритания са страните, които инспирираха този конфликт и първи започнаха да твърдят, че „Кадафи трябва да бъде спрян”. Изключително интересна позиция, особено, ако вземем предвид, че доскоро точно тези две страни бяха в основата на стоплянето на отношенията между Европа и Либия.
Нека да припомним. През 2007 година тогавашната жена на Никола Саркози Сесилия разигра целия спектакъл по спасяването на българските медици от затвора в Триполи и висящите им смъртни присъди. Франция влезе в ролята на преговарящ, а този, когото днес наричат „бясно куче” изтъргува хитро нашите сънародници срещу неназовани условия. Едва днес, когато страстите около Либия се нажежиха като Сахара по обед, стана ясно, че либийците отдавна имат топли отношения със Саркози, а синът на Кадафи Сейф Ал-Ислам информира обвинително, че страната му е финансирала кампанията на френския президент. Когато днес виждаме прелитащите френски самолети ще е израз на интелектуална почтенност да предположим, че това е отчаян ход на Саркози, за да отклони вниманието в друга посока и, ако е възможно да заличи следите си в отношенията с арабския диктатор.
Също така красива е ситуацията в отношенията Великобритания – Либия. Дълги години англичаните държаха като затворник атентаторът от Локърби Абдел Басет ал Меграхи. Кадафи се бори за освобождаването на своя съратник още от 1989 година. Най-накрая през 2009 година шотландските власти освободиха Меграхи по „хуманни причини”, защото бил болен от последен стадий на рак на простатата и го върнаха в Либия. Няма да забравя – гледах телевизионен репортаж от кацането на Меграхи в Триполи. Изведоха атентатора в инвалидна количка, с кислородна маска на лицето, той стоеше като човек, който наистина знае, че ще умре след няколко седмици. Две години по-късно обаче Меграхи е жив и слава на Аллах ,сигурно ще доживее до дълбока старост. Не бих се учудил, ако се окаже, че този рак на простатата е бил красива измислица на английските лекари, просто предтекст да върнат терориста на Кадафи. Само можем да предполагаме каква е била цената на тази сделка. И до днес се предполага, че Кадафи е предложил силна петролна сделка в замяна на приятеля си.
Още един факт – през 2004 година тогавашния премиер на Великобритания Тони Блеър е един от първите западни лидери, които отива на крака при Кадафи, за да прокара новите европейски отношения с него. Страничен факт от топлата среща: фирмата „Шел” подписва договор за екслоатация на либийски нефт на стойност 550 милиона лири. Отношенията на Великобритания с Либия са покрити с повече договорки и пари от средностатистически филм за мафията.
Ето как двете страни, които могат моментално да бъдат уличени в най-близки контакти с Кадафи първи решиха да го атакуват. Просто имат много да крият. Същото важи и внезапно пробудилият се демократично Силвио Берлускони, доскоро пръв приятел на либийският лидер.
На фона на описаните неща е много трудно да се повярва в модерния новговор на милитаристичните атаки – че те са направени в името на мира и, за да спрат войната. Вече се вижда първият ефект от военният удар в Либия – мир няма да има скоро. Привържениците на Кадафи се екстремизират с часове, а неговата опозиция просто няма лице. Това е основен проблем на военната операция. Тя няма цел и се прави прекалено набързо.
Ето няколко основни недоумения:
1. Какво целят въздушните удари? Ако целта им е да спрат атаките на Кадафи срещу опозицията, не е ясно как ще стане това без присъствието на сухопътни сили на нападащата коалиция. Въздушните удари трудно ще спрат гражданската война, а единствено могат да постигнат патова ситуация в Либия и да вкарат страната в зловеща политическа и икономическа криза. Това от своя страна ще е край на идеята за хуманитарна инвазия, защото по този начин ударите ще засегнат абсолютно всички либийци.
2. Готови ли са силите на „хуманните” бомбардировки да нахлуят в Либия, за да спрат наистина гражданската война? На този етап отговор на въпроса не може да има, но най-вероятно – не. Силите на НАТО са плътно ангажирани със ситуацията в Афганистан и всяко разместване на войските ще отвори нов проблем за цялата международна общност, както и ще принуди Осама бин Ладен да даде тържествен купон за новата геополитическа мешавица.
3. Как международните сили ще изпълнят целта си за сваляне на Кадафи? В момента се вижда, че Либия е трагично разделена страна. Ако предположим, че има сухопътна операция, това означава още една арабска страна да бъде подложена на фактическа окупация. Лидерите на Франция, Великобритания и Италия май не се били в час в последните 10 години и да си водят бележки от калпавите войни на американците в арабския свят. Нахлуване в Либия означава трайна нестабилност в региона и още едно гнездо на екстремизъм. Много пъти сме повтаряли истината, но май никой не я е осъзнал, че военните действия много рядко са решение на проблемите. Да пратиш войски да осигуряват мир е все едно да отрежеш крак, за да излекуваш порязване.
4. Кой ще смени Кадафи? Отговорът на този въпрос е по-голяма мистерия от въпроса „Кой уби Лора Палмър” навремето, когато България беше полудяла по сериала „Туин Пийкс” на Дейвид Линч. Опозицията на либийският лидер е съвсем непозната, никой не знае кой точно я води, съвсем не е ясно каква е тяхната платформа и с какво са по-добри от техния враг? Това са въпроси, които наистина стоят без отговор. А Европа, всъщност описаните по-горе страни прибегнаха до военният удар преди да опитат какъвто й да е бил политически натиск върху Кадафи.
Накрая няколко думи и за позицията на САЩ. Независимо от постоянните призиви на държавният секретар Хилъри Клинтън, американците не изглеждат много ентусиазирани от тази намеса, а Барак Обама няколко пъти повтори, че американците нямат водеща роля в това нападение. Изявлението му вероятно е истина поне наполовина. Идеята за военно нападение, а особено за евентуална сухопътна операция много трудно ще бъде продадена на американското общество. Един от силните армейски гласове – генерал Уесли Кларк, ръководил навремето бомбардировките над Югославия и, който май е демократ по убеждения, наскоро написа една доста смислена статия – „Трябва да помислим добре преди да нахлуем в Либия”. Ако се абстрахирате от доста силният имперски тон в нея, тя е точен анализ всички проблеми по които очевидно няма да спрем да говорим поне още година-две.
В този смисъл ситуацията наистина е непредвидима. Вероятно две-три седмици бомбардировките няма да спрат, но държавите, които започнаха войната най-вероятно няма да се решат на сухопътна операция. Така е, когато се бият две тъмни армии – винаги се стига до драматичен с необяснимостта си финал.
За първи път ми се случва да виждам война в която и двете сили са еднакво лоши. Ако това ще е новата форма на политика в 21 век – избор между супергаднярите и изпечените подлеци, значи много сме го закъсали. Заради това ми е странно да чета патетичните и приповдигнати статии, които се появиха – военните удари няма да решат абсолютно нищо. Само след една година, а може и още по-рано ще говорим с презрение за всички, които се решиха на тази стъпка. Защото бомбите не могат да заличат всички година на подлост, двойни стандарти и договорки зад гърба на обществото. В тази голяма игра ние също бяхме заложници, защото не бих се учудил, ако медиците бяха подложени на страдания и мъки като част от политическият покер на хуманната международна общност и либийският диктатор.
В този конфликт просто няма добри. И заради това единственият морален извод, който може да се направи е, че подлостта няма как да пребори диктатурата. Просто двете сили са от едно семейство.
Тъжно, но истина.
No comments:
Post a Comment