Светът на боговете от комиксите

(уроци по литературно богословие)

Всичко започна с това, че изрових едно свое старо стихотворение. Нека да уточня нещо - поетичните ми опити датират още от дните, когато смятах, че е страхотна идея да се пише единствено и само за смъртта, а римата "луна - смъртта" ми изглеждаше като съвършен диамант.

Тогава обаче в мен настана нещо като литературен катарзис и в мига в който можех да започна да пълня стихосбирки една след друга, аз спрях да пиша поезия. Това действие доведе до невероятен душевен подем в мене, защото установих, че съм спасил разума си от съдбата да се лута в много тъмни пещери за неопределен период от време.

Веднага след тази моя културна епоха идеята да напиша стихотворение ме е озарявала съвсем, ама съвсем спорадично. Поддавал съм се на изкушението, но общо-взето твърде рядко, тоест спокойно можем да го причислим към статистическите грешки на вселената. И заради това помня всяко свое стихотворение и си го пазя в свещенна тайна, както милиардерите пазят секрета на първия си спечелен милион.

Ето защо стихотворението публикувано тук ме изненада. Изобщо не си спомням кога, как и защо съм решил да напиша нещо подобно.

Първо си въобразих, че то не е мое, но стилът и напрегнатото му безумие съвсем ясно издадоха дори и за мен, че аз съм си играл с тези думи и те са мое собствено творение. Това е класическа шизофренна ситуация - да наблюдаваш себе си убеден, че няма начин това да си ти. Много е ексцентрично да попаднеш на собствени думи, следите на които си загубил в себе си като снимка от детството.

Ситуацията е лъчезарно постмодерна - трябва да възстановиш цялата си памет единствено и само по една снимка и нищо повече. Ето защо реших да напиша този текст. Той е опит за война срещу моята собствена амнезия и за изравянето от боклука на един погребан в мене свят. Смятам, че модерните хора дължат на спомените и думите си почит и не могат да си позволят с лека ръка да ги потопяват в реките на забравата и никога да не се сещат повече за тях.

В името на тази битка с боговете на амнезията ще се опитам да възстановя късче по късче какво може да ме е накарало преди толкова години да напиша едно стихотворение, което днес вече дори не съм сигурен, че харесвам.

Първо - самото стихотворение:

Екзекуторът и свършекът на света

Екзекуторът се качва на трамвай

два самурайски меча има във ръцете му

облечен е със черно наметало

и няма жал нито капчица жал

а точно това е прекрасно...

Екзекуторът проблясва като мълния

само за секунда се придвижва

от единия край на света до другия

а мечовете му нямат спокойствие

цял екватор от скелети мъкнат след себе си

скелети под лунна светлина

които са като хоро от ада

Екзекуторът не изпитва съмнения

всеки миг е постоянен и блестящ

уверен е като небостъргач безкраен

обвит от облаци

и има светкавици в черните си зеници

Но екзекуторът се качва на трамвай

точно сега и никой не го вижда

само облаците го усещат някак си

вижте го - отразен във нощното стъкло

екзекуторът е гледка която си струва

защото напомня за края на света

по един такъв апокалиптичен начин

Но на него естествено не му пука

защото

всичко започва от него

Цялата вселена бляска в тези мечове!

Кога съм написал това? Нямам никаква представа.

Навремето, когато американските комикси нахлуха като буря в нашата култура, много се впечатлявах от една от културните стратегии приложени в тях. Във всеки комикс винаги се стига до една и съща ситуация - главният герой (обикновено надарен с много мащабни свръхсили) стои в мрака на някоя висока сграда, грандиозен небостъргач или нещо друго и с трепет гледа светлините на блесналия град под себе си, а наметалото му се вее като знаме на бойна кула.

Тази сцена всъщност е пикът на целия комикс, защото показва ангажираността на героя с целия свят. Цялото добро в измисления свят е отговорност на свръхдобрия.

Вероятно някъде в мен се зародила идеята да предам с бял стих тази картина, но по мой собствен начин.

Винаги съм се чудил каква ли философия за живота би развил един Спайдърмен например. Или един Батман. Саморазправата със злото е едно на ръка, но всъщност в измислените светове на комиксите те говорят единствено за това. Но не знаем какво мисли за устройството на вселената един супергерой.

А знаем ли какво мисли Бог за нашия свят, ако наистина съществува?

Ние можем да предполагаме неговите мисли, но няма как да се поставим на мястото на едно свръхсъщество, което е дало началото на всяко сътворение, ако онова, което пише в Библията не е древна литературна фантазия. Неспособността ни да бъдем богове ни кара с пламнали мозъци да изпитвме нещо като драматичен страх от необята и да не сме в състояние да приемем идеята за безкрайност.

Сега се питам - ами ако Спайдърмен е божеството в своя нарисуван свят? Ако всеки супергерой, създаден от човешки ум всъщност наистина е божество. Анимационните светове съществуват заради тези герои. Те се гледат заради тези герои. Тези герои са най-близкото нещо до активно и действено божество, което можем да сътворим. Нещо като много поп-версия на религиозен текст. Не напразно битките в тези светове винаги са епични и винаги са ясно изчистени - невероятното зло срещу свръхсветлото добро.

И се запитах: какво ще стане, ако Батман осъзнае себе си като Бог? Какъв ли ще е светът, ако Супермен разбере, че той е единственият извор на смисъл? Ще бъде ли друг Спайдърмен, ако един ден проумее, че цялата нарисувана вселена зависи само и единствено от него?

Божествените свойства са трудни за описване и разбиране. Много поколения богослови са опитвали да влязат в тази ниша и са се проваляли поради изначалното несправедливо условие на задачата. Това все едно да се опитаме да накараме мравка да опише небостъргач. Мравката може да се досеща за съществуването на небостъргача, но той е недостъпен за нея като разбиране и смисъл. Бог трябва да има всезнание, за него времето е просто илюзия, той е самата вечност. Такова същество няма как да бъде описано, а още по-малко разбрано. Неговото битие е съвършено различно от нашето. Толкова различно, че отново влизаме в капана на мравката и небостъргача. Дори и да има бог, то ние сме обречени да не го разбираме. А и вероятно не трябва да го разбираме.

Умишлено влязох в тези аматьорски богословски разсъждения, за да продължа да издирвам следите на стихотворението си в мен. В него аз съм описал едно Божество. Едно божество, което има малко общо с нашия свят. Един комиксов герой, една първопричина със самурайски мечове. Вселената започва от мечовете, защото Бог ги държи. Бог в това стихотворение не е положителен герой. Не е и отрицателен. Той е екзекутор и се държи съобразно логиката на измисления комиксов свят. Върши си работата на Бог - качва се в трамвай и позира за мен, за да мога да опиша този миг.

Този миг е мигът на края на света. Когато всеки комикс свърши това е библейско бедствие. Светът се прекратява, за да започне отново от следващата фантазия.

Аз съм описал божеството в края на света.

Май можем да твърдим, че това е и религиозно стихотворение, хаха.

И най-накрая. Всичките описани разсъждения са умишлено пресилени, за да мога да съживя спомена за идеята, която ме е вълнувала. А може и да са лъжливи. Може просто да съм искал да си поиграя с думите, да се чувствам поет за пет минути, защото да се усещаш поет (заради това толкова много хора пишат стихотворения) е невероятно ръзтърсващо. Но, ако приемем, че Бог е слово и, че от словото започва всичко, това превръща поетите и писателите в невероятни същества - хората, които си играят с Божествата.

Точно тук текстът взе да натежава и е време да спирам. Намерих едно свое стихотворение и съм доволен от него. В крайна сметка без да е религиозна дейност писането е единственият начин да се върнем в миналото и да открием себе си преди 10 или 20 години. Да открием думите си тогава и да се опитаме да се разберем.

Винаги е вълнуващо.