Сън в постоянната тъмнина

(малко шизофренични размисли за смъртта, ангелите и за това дали е възможно да бъде извършена революция в небесния живот)

В този свят метафизичните размисли ни спохождат твърде внезапно.

Това е коварството на философията.

Обикновено се спотайва в дебели книги с поразително скучни заглавия, но понякога излиза от тях и дебне своите жертви, превзема ги като демон и кара обладаните нещастници да се гърчат в тежки размисли по неразрешимите въпроси на битието.

Вероятно заради това Тери Пратчет във великолепно измисленият Свят на диска, твърди, че книгите имат магическа сила, а някои от тях трябва да бъдат приковавани с вериги, защото само чакат, за да разтоварят знанието си върху света.

Когато те връхлети лошият дух на умозрението, нямаш много пътища за изход. Винаги има възможност да направиш трагичен опит да удавиш мислите за вселената в няколко бутилки с бира, но и това спасение е само временно, защото когато махмурлукът потропа с оловни пръсти по черепа ти на другия ден, вече няма  къде да се скриеш. И тогава правиш баналното – започваш да размишляваш върху себе си, за мястото си в битието и за (а това вече е метафизичен садомазохизъм) това има ли нещо след тази вселена, има ли смисъл животът, който е кратък като виц и къде ще паркира безсмъртната ти душа, когато се освободи от оковите на тялото, което я принуждава всекидневно да мисли как точно ще го изхранва и какво да каже на сервитьорката с къса пола, за да я накара да му обърне внимание.

Съвсем наскоро сънувах един сън. Ужасното е, че го сънувах по време на следобедна дрямка, а като се събудих направо бях облян в студена пот. Винаги досега съм си мислил, че „студената пот” е само литературен образ, който са измислили писателите на романи на ужаса, за да могат по-добре да продават страхотиите си, но на свой гръб се убедих, че това явление съществува и, че никак не е приятно.

Сънят ми беше досадно банален. Сънувах, че попадам в 2560 година. Годината не ми е много ясна, но бях убеден, че са поне пет века след нашето време. Най-интересното е, че навън всичко беше както го виждам всеки ден – дори и да е имало технологична революция в Подуене и марсиански питиета в кръчмите, това не ми бе разкрито в съня.  А аз се опитвах да намеря някой, който да е чувал за Александър Симов, тоест за моята скромна особа. Тежка задача, която се оказа непостижима в съня ми. Разпитвах някакви хора, но всички вдигаха рамене и ме гледаха като луд. Най-накрая май попаднах на някакъв учен, който по мистериозен начин ме заведе в един кабинет, започна да отваря едни прашясали шкафове (защо ли сънувах архива на хартия, а не компютърен – очевидно дори и насън имам съмнения в технологиите) и най-накрая извади една папка и каза: „Да, май е имало такъв човек, ама няма подробности за него”.

Събудих се тежко разтърсен. Собственото ми съзнание ми отказа блясъкът на безсмъртната слава – това, ако не е предателство, не знам кое е.

Мама му стара, запитах се, да не би да нахлувам в някаква криза на средната възраст, когато вече започвам да си мисля какво ще остане след мене. Твърде ми е рано за такива сънища, въпроси и съмнения, проклинах се аз, но студената пот по гърба ми не ми даваше да забравя изпитаният ужас за това, че съм изчезнал без следа. Човек не очаква да бъде запомнен на всяка цена, но е хубаво да знае, че поне част от неговата памет или от паметта за него ще победи времето.

Заради този ужас идва другият – да се надяваш, че след като не си оставил никаква следа в сегашния живот, то поне смъртта не е край на всичко и изгасване на светлините на купона, а просто единственият измислен транспорт към някаква друга форма на живот. Въпреки че, тук ще бъда честен, което е лоша политика, в текст посветен на небесни терзания, мисълта за някакъв вечен отвъден живот яко ме стресира. Не знам защо тази идея ме плаши много повече от това, че смъртта е просто вечен сън от който не се будиш.

Няма да бъда оригинален. Много преди мен този въпрос е изтощавал народоноселението по света. Трябва ли да припомням терзанието на Хамлет в прословутият монолог: „Да бъдеш или не”:

О, ето край желан! Умри, заспи...

Заспи или пък може би - сънувай?...

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

Шекспир е формулирал най-добре въпросите, които се забиват в главата на човек с настойчивостта на счетоводител, който проверява данъчна декларация. Не напразно той нарича това след смъртта „страната неоткрита” и формулира политиката на живота като търпение на сегашните злини заради неспособността да проумеем ужаса на мистерията.  Ох, коварно е да си задаваш едни и същи въпроси с Шекспир – никога не можеш да ги изразиш на неговото ниво.

Според мен целият прословут монолог на Хамлет е едно голямо неприемане на смъртта. И преди съм го писал – трагедията на датския принц през цялото време е, че той осъзнава, че трябва да умре, ако иска да изпълни своето предназначение и да отмъсти. Готов ли си да умреш? Никой не е. Никой не бива да е готов да умре. Трябва да се бориш за всяко късче живот, защото за нищо по-ценно не мога да се сетя точно в този момент.

Нека да продължим. Какво се получава? Всъщност ужасът от това, че няма да те запомнят води до ужаса, че всъщност не ти се умира. Винаги ми е била крайно съмнителна вярата, че отвъд е нещо страхотно, светло и ангелчета прелитат наоколо по облаците. Всъщност никой никога не е формулирал основното съмнение на света – ами нека само за миг предположим, че отвъден живот има, ама той не е нещо особено хубаво. Ами, ако присъствието ни на земята е нещо като гарнизонен отпуск преди отново да се върнем в сивотата на отвъдния свят. Кърт Вонегът беше формулирал това по блестящ и отчайващ начин  - в един от неговите романи се разбира, че отвъден свят има, но че той е нещо като кокошарник – душите са наблъскани една до друга и не мърдат много-много. Ох, пак се психирах,  а седнах да пиша този текст единствено с идеята да се отърва от натрапчивите мисли, които слава на феите на вечните въпроси, не ме спохождат прекалено често.

Наскоро установих, че не съм единственият, който трудно приема мисълта за отвъден живот. Срещнах едно радикално изявление на Стивън Хокинг, вероятно човекът, който знае най-много за вселената и космоса на тази планета: „“След като мозъкът ни угасне, няма нищо. Вярата, че ни очакват рай или задгробен живот, е приказка за хора, които се страхуват от тъмното”.

В нищото има повече спокойствие, отколкото в идеята, че си обречен да живееш вечно в някой свят. Ами, ако там не ти хареса? Защото, дайте да погледнем честно на нещата – Отвъдният свят, ако го има, ще е висша форма на диктатура. Има си един Шеф и много небесни комисари и това е. Как се очаква от всички ни да живеем в хармония там? Хаха.

Дори и да има отвъдно битие, не съм далече от идеята, че там отдавна е избухнала революция. Защо в небесния свят да е различно от земния – хората винаги искат промяна и не търпят емоционалния застой. А райското битие е представено като върховен застой на духа. Вечност без развитие е като секс с въображаема жена – вероятно върши работа на някои хора, ама като цяло изживяването не си струва да бъде разказвано, нито пък става да се похвалиш с него.

Ако бъдем честни пред себе си – идеята за отвъдния живот и неговата нетленна красота е прецакала нашия живот много повече отколкото си мислим. Не може, а и не бива да живееш с едно наум.  Ценността на живота е днес, тук, сега, всичко останало го подарявам на бледните романтични поети и на хората, които се страхуват от тъмното.

Не трябва да приемаме лесно смъртта. Животът е твърде хубав, за да можем да мислим, че тя е нещо много приемливо. Хубав е, въпреки всички проблеми и постоянно повяващите се идиоти, които мислят как да го скапят и то върховно. Хубав е и следователно си струва да бъде живян, дори и да не те запомнят.

В края на краищата всеки спомен си е илюзия. А изпитата днес бира си е изпита днес бира. Да живее бирата, долу спомените.

Даа, може би трябва да запомня тези думи и да ги кажа малко преди да заспя и да угасят светлините завинаги. 

С тях ще пробия своя път към историческата слава.