Защо те още помнят Тодор Живков?

Започнах да се интересувам от политика в началото на 1990 година.  Бях на 12 години. Заради това помня някои работи. В началото на промените в България, никой не харесваше Тодор Живков – всички говореха с ирония за него, за неговия манталитет, за дългото му управление, за всички селски номера, които бе демонстрирал докато е на власт. Лафовете му се разказваха като вицове. И вероятно с право. Всички си мислеха, че без Тодор Живков най-накрая България ще преодолее усещането за изостаналост и ще се присъедини към блясъка на модерния свят.

Такава беше епохата – падаха стени, раждаха се нови надежди, нови клишета, нови лидери. Тодор Живков щеше да бъде съден, а България да се къпе в светло бъдеще като русалка от приказка с щастлив край.

Нарочно пресъздавам митологично онова време. Бях дете, преживявах политиката като приказка. Българите също бяха деца – тяхното светоусещане не е било по-различно от моето. Заради това така лесно захапаха новите митове, почнаха да скачат по-площадите и пееха песен за окончателната приватизация на българското историческо време.

Тодор Живков се оказа най-големият късметлия в българската политическа история. Не стига, че беше най-дълго управлявалият лидер в през 20-ти век, ами в края на живота си видя как много хорат които проклинаха неговото управление, горчиво съжаляват, че той не управлява България.

Само за общественият протокол. Никога не съм успявал да развия в себе си чувство на възхищение към този човек. Точно обратното  - има нещо в неговия образ, което е дълбоко отблъскващо. Вероятно тази извираща отвсякъде хитрост и първичност, която намеква, че както бе комунистически лидер, така би могъл да бъде и всякакъв друг държавник. В това отношение смятам Живков за човек без идеи, който заради невероятният си инстинкт за оцеляване е развил нечовешка способност за ориентиране в мътните води на времето. Тоест – политикът Живков навява у мен единствено антипатия, която не мога да прикрия. Както и абсолютно недоверие, че някога е бил истински социалист или комунист.

Днес, през 2011 година обаче, след 20 години на ужасяваща бедност и крадене в непостижими другаде размери, трябва да признаем, че Живков все пак е бил добър управленец. Да, наясно съм, че срещу това разбиране винаги ще има няколкостотин души, които ще размахат икономически статистики и с пяна на устата ще обвиняват всеки изразил тази идея за ретроградно влечуго от палеозоя. Но дори с просто око се вижда, че именно по времето на Живков България успя да стане модерна държава. Комунистите на наша почва изпълниха най-непривичната си роля – бяха модернизатори на обществото. Защото предните политически елити абсолютно се провалиха в тази задача. Ако България днес има някакво бъдеще, то е функция именно на онова управление, което толкова много се опитват да ни накарат да мразим. 

Един много красив пример – когато днес говорим за магистрала „Тракия”, магистрала „Хемус”, за всички останали магистрали, дали си даваме ясна сметка, че те са били планирани още по времето на Живков. Схванахте ли разликата? Нека аз да я кажа – онова управление е планирало с години напред. Поставяло си е големи цели.

По-късно видяхме политически елит, чиято единствена визия беше как да разграби построеното. Не го нарече кражба, не, той измисли красива дума – „приватизация”. Обаче хората с очите си видяха, че онова, което бяха построили те, отиде в ръцете на тъмни фигури, които се качиха на черните си мерцедеси и забравиха кои са били.

Заради това през 1998 година, малко преди да почине, хората вече си спомняха за Тодор Живков като за легендарна фигура. Посрещаха го на големи тълпи. А и сега продължават да го помнят.

Ето защо, когато през 2011 година се събират хора, които да честват 100 години от рождението на Тодор Живков, е много тъпо да пишеш декларации срещу това тяхно намерение. Това направиха пет-шест десни организации (в България дясното винаги е само с геополитическо измерение, защото автентична десница е невъзможно да се закрепи по нашите земи).

Проблемът обаче не в хората. Проблемът е на цялата политика. Хората предпочитат да празнуват един диктатор, отколкото да посрещнат някой от новите политици при себе си. Защото икономическият просперитет не е въпрос единствено на числа, а на сигурност. Сигурност за утрешния ден, сигурност за житейските си планове, сигурност на бъдещето си и на образованието и здравето ти на собствените ти деца.

Ако новият елит не бе така крадлив, арогантен, маниакален и бесен, никой нямаше да се сети за Живков. Хората обаче го извадиха от мрака на историята. Не е ли иронично – авторитарният лидер да бъде по-голям морален авторитет от демократичните управленци? Какъв е размерът на това падение? Какво трябва да ни разкрие той?

Разкрива ни една историческа бездна. Разкрива ни и друго, че 20 години се опитвахме да живеем в изкривен вариант на историята, защото подменихме едната идеология с друга, но това не промени абсолютно нищо. Днес е рано да правим истинска оценка на Живков. След 100 години ще бъде дадена много по-истинска. Днес обаче можем да направим друга оценка. Появиха се млади и истерични политолози, които започнаха да повтарят, че само маргинали ще празнуват годишнината на Живков. 

Значи всички са маргинали. 

Значи са маргинали онези стари турци, за които ми разказа една колежка, които днес вече трезво оценяват Възродителния процес, но винаги отбелязват, че Живков е единственият политик, който е имал политика за развитие на бедните райони на страната. Значи са маргинали всички онези стари хора, които помнят как пенсиите им стигаха за достоен живот. Значи са маргинали всички онези, които все още помнят как самотна майка е била в състояние да изучи двамата си сина само с една заплата. Значи са маргинали всички онези, които не искат да забравят, че може да има различен живот, а не постоянната кражба и наглост, която се извършва пред очите им.

Не искам да защитавам Живков. Всъщност съм бесен на факта, че той става икона на българската нормалност. Но не съм бесен на хората. Бесен на всички онези политически „аристократи”, които потопиха България в бедност и отчаяние. Мамка му – българският диктатор номер 1 на 20-ти век стана символ на добрия живот на страната.

Вие си правете изводите в каква държава живеем.