10-те най-добри книги за четене във влак

Четенето във влак (проклети вовеки да са всички, които искат да закрият, приватизират или унищожат БДЖ) е особено интелектуално удоволствие, което е само за ценители и заради това си мисля, че този литературен гид би бил много полезен. Влакът не е за всякаква книга. Само аматьорите могат да мислят обратното и заради това предпочитат да спят по купетата, вместо да възвисяват душите си.

В гъстите дебри на БДЖ-литературата ще се водим от няколко прости само от 2 просто правила в отсяването на книгите: интелектуалност и четивност – първото е от стратегическа важност, ако мацката срещу вас е интелектуалка за привличането на нейното внимание. В случай, че сте налетели на истерична космополитънка на помощ ви идва четивността, така че не губите и в двата случая. Заради това ще изчистим този наръчник от тежки философски четива, научна литература (ученето във влак е тема за съвсем друг гид) и разни претенциозни постмодерни мислители, защото в крайна сметка тях можем да ги четем навсякъде, докато влаковете изискват съвсем друга умонастройка.

Трябва да предупредя отсега новаците в този екстремен спорт. В 21 век – векът на mp3-плейърите, на лаптопите, на таблетите и смартфоните, ние читателите на хартиени книги започваме да се топим като манекенки на диета. Да не говорим, че народът се е научил да гледа подозрително читателите, защото те не се вписват в лесно в железничарския пейзаж на отечеството, заради това трябва да сте особено внимателни, защото в мига в който отлепите глава от страниците, народът ще долети при вас като американски безпилотен самолет с цел да ви приказва, разсейва и пречи и така никога няма да откриете, че влаковете са съвършен инструмент за подпомагане на четенето, а в забързания свят това трябва да се цени повече дори и от първите голи снимки на Памела Андерсън.

И така – това е моят топ 10 на книгите, които са идеални за четене във влак.

1. „Бял джаз” – Джеймс Елрой

Елрой е мрачен фанатик. Едва ли има по-голям майстор на черния криминален роман от него. Но „Бял джаз” е особен случай. Този роман е като симфония за сатаната. Разказът се води от първо лице, от едно суперкорумпирано ченге в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век. Ритъмът на този роман е точно като джаз. Обаче като джазът не в лигавите му комерсиални разновидности, а точно джазът, който спечели своята първоначална слава като музика на гетата – накъсан, динамичен, експлозивен, неразбираем. Заради това романът е написан с много кратки изречения. Защото във всеки един момент ритъмът е по-важен от словото дори. Сюжетът е маниакален, черен, в един момент обаче се хващаш как следиш повече ритъмът, защото в това отношение Елрой си е свършил работата знаменито – думите стрелят като куршуми, разнищват те напълно. Докато четях „Бял джаз” винаги си мислех, че в следващият момент Елрой напълно ще изостави прозата, за да премине в някаква епична криминална поема (спокойно, не го прави, няма да четете поезия).  Понеже това е роман на граничните състояния, на мрака, подлостта и клаустрофобичното усещане, че няма къде да избягаш, е идеален за влаково усамотение. Влакът също е накъсан джазов ритъм.

2. „Тенекиеният барабан” – Гюнтер Грас

Първите два романа тук са ритмични. Грас също е екстремист в този роман. Чел съм интервю на преводачката му на български в което тя казва, че германецът хиляди пъти й е повтарял – „всичко е ритъм, ритъм, жертвайте смисъла, но запазете ритъма”.

„Тенекиеният барабан” е разказ за едно момче, което отказва да порасне. То решава да остане при своят тенекиен барабан, при играчките си и никога да не попадне в света на възрастните. А всичко това се случва в нацистка Германия и малко след нея. Такива книги не се срещат много често – лъчезарните наблюдения от гледната точка на детето внезапно се смесват с малко тъга, после с меланхолия, после с гняв. В тази книга вероятно по най-мъчителен и истински начин е предаден ужаса от Кристалната нощ, която детето възприема като покушение срещу него, защото му отнемат майстора на играчки, човекът, който е бил като портал към друг свят, пълен с фантазия. И въпреки тъгата, книгата е невероятно четивна, защото нейният ритъм е опияняващ.

3. „Галапагос” – Кърт Вонегът

Нека да сменим малко темпото. Вече не говорим за ритмичен роман. Говорим за един изящен, смешен и леко тъжен роман, който на практика описва краят на света. Или поне краят на хората с огромни мозъци. Вонегът пише с лекота, която смразява, защото общо-взето той рядко е весел по лъчезарен начин. Но това не му пречи на бъде елегантен и всеки негов роман да е някаква странна и уникална комбинация от почти необятна фантазия, шегички и тъга.

Иронията в романа е просто смазваща. Галапагос са така далечните острови на които едно време Чарлс Дарвин започва да схваща принципът на еволюцията. Е, новата еволюция при Вонегът е смразяваща. Да не говорим, че повествованието се води от гледната точка на един дух.

Вонегът е хипнотично четивен. И никога не омръзва, защото най-вероятно всеки негов читател винаги си е мислел като него за света, вселената, политиката и дивотиите на хората. И като ви казвам тъга, не си представяйте шекспирова драма. Тъгата в неговите романи винаги идва от лекотата с която той може да говори за ужасните неща, които се случват. О, да, от този роман, още първия път, който го четох, запомних едно стихче. Ще го напиша и тук, защото то е хубаво:

Разбира се, че те обичам,

защо да нямаме дете,

то ще говори като нас

когато порасте.

4. „Малък парадокс за театъра” – Владислав Тодоров

Вече виждам скептичните погледи и тихото обвинение, че изменям на собствените си правила зададени в началото. Познайте какво – прави сте! :) Ама сега ще обясня защо дезертирам от тях. Мисля, че „Малък парадокс за театъра” е втората книга, излязла на български от Владислав Тодоров. Първата – „Адамов комплекс”, издадена през 1991 годита вероятно е една от малкото с която почти никога не се разделям и винаги гледам да е на не повече от 7 метра, когато тръгна да пиша нещо. В други времена, в друга епоха, в история, която не бе заразена с хаос, Тодоров сигурно щеше да е най-голямото културно явление на България,  но се получи обратното – името му съвсем доскоро бе почти неизвестно и нещата се нормализираха едва, когато снимаха филм по първия му роман – „Дзифт”. „Адамов комплекс” е иронична книга. Владислав Тодоров я пише с идеята да погребе завинаги левият език на политическата философия, но според мен резултатът е точно обратен – след като изчисти лявата фразеология от досадните, бюрократични клишета на тоталитаризма, той всъщност я съживи, защото я върна при нейните корени, а те са мощни и кипящи.

В „Малък парадокс за театъра” обаче няма политика. Това е книга за основите на театъра, за образите в драматургията от древността до днес, за смисъла на това изобщо да решиш да поставиш пиеса. Красивото в тази критика е, че тя пак е написана в най-добрите радикални традиции на лявото мислене, което е още по-иронично, особено като се има предвид, че говорим за десен интелектуалец. Но тази книга, въпреки привидната си сложност, е невероятно четивна, особено, ако човек се вълнува, дори не точно от театър, а от литература по принцип. Аз я прочетох насред едно драматично зимно пътуване от София до Пловдив, което продължи сигурно над 4 часа. Не съм го усетил изобщо, защото тя превърна пиесите в нещо истинско, а пък светът заприлича на сцена. Култово, нали?

5. „Елмазен мой венец” – Валентин Катаев

Още от самото начало ви предупредих  - този списък няма да е банален, възнамерявам активно да ви водя до някои гранични състояния. Днес, когато литературната памет е рязко свита, вероятно много хора ще имат проблем да изровят името на Катаев от нея. Тези, които го помнят пък го помнят с една от класиките на съветският соцреализъм – „Синът на полка”.

Само че в края на живота си Катаев почва да пише по съвсем друг начин и невероятен резултат от това е „Елмазен мой венец”. Аз имам една любима епоха в историята на Русия – времето малко преди революцията и малко след него. Тогава в тази невероятна страна има нещо като културна експлозия – по едно и също време почват да пишат Маяковски, Есенин, Брюсов, Зинаида Гипус, Блок, Мережковски, Гумильов, Ана Ахматова, Игор Северянин, Велимир Хлебников, Бунин, Заболоцки, Олеша, Манделщам. Невероятни хора дори и тогава, когато не се признават един-друг. Катаев е имал шанса да познава и комуникира с всички тях. „Елмазен мой венец” е книга точно за това време, точно за тези хора. Но изобщо, ама изобщо не се вписва в стилистиката на обикновения мемоар. Това е книга в която дори всеки от поетите присъства с някой прякор – Есенин е Царевича и много други. Всъщност книгата е опитът на Катаев да не напише стихотворение, а проза за онова минало време, пълно с интересен живот, идеи и невероятни хора. Той пише за всеки един от тях, но не като в спомени, а направо като в някаква нова „Илиада” – книгата е пълна с топлина, мекота и меланхолия. Мисля си, че днес тя може да бъде намерена много трудно. Аз я изрових от един кашон в София и си я купих за 2 лева. Най-мъдро инвестираните 2 лева някога в моята литературна история.

6. „Ни вест от Гурб” от Едуардо Мендоса

Две извънземни кацат в Барселона в началото на 90-те години на миналия век. Оттам-нататък започва такъв виртуозен купон, че не знам как да го опиша. Знам само, че докато четях тази тънка книжка всички в купето на влака ме гледаха с погледите, които обикновено народът пази за Симеон Дянков – „улав е бедния, не знам какво да го правим”.

Аз съм голям фен на Мендоса, обаче тази книга е просто нещо уникално. Не знам как един човек е успял да събере на едно място толкова много хумор. Извънземните се оказват безпомощни в света в който попадат. Дори космосът не може да се опре на лудостта на нашата цивилизация. Ох, казано така описанието на книгата звучи тежко и моралистично, а истината е в, че в този роман няма грам четене на конско. Това е книга, която е представлявала лично забавление за своя писател и това си личи от всеки ред. Тя е тънка, задъхана, еуфорична и бляскава. Мендоса е човек с голямо въображение и заради това си струва да помъкнете всяка негова книга във влака. Но винаги рискувате по някое време спътниците ви да алармират преминаващите полицаи, че в купето се извършва нерегламентирано от закона кикотене и то на висок глас, напук на кризата в еврозоната и усилията на Ангела Меркел и Никола Саркози да спасят еврото.

7. „ Странник в странна страна” – Робърт Хайнлайн

Това е само за посветени в дълбокия океан на научната фантастика. Мисля, че дори и до днес точно този роман държи рекорда за най-продавана научно-фантастична книга. Има защо. Нека първо да кажа няколко лични думи – Хайнлайн е едно нафукано, нарцистично, милитаристично и егоцентрично копеле. Половината му романи могат да ви докарат инфаркт с лудостта на идеите в тях и с досадната склонност на писателя да вкарва дълги и странни диалози за природата на обществата в бъдещето. Той е титан, но има невероятната способност да дразни.

В тази книга обаче няма такива ексцентрични забежки. Точно обратното е – това е роман за един земен човек, отгледан от марсианци. В него се прокрадват леки нотки на мистицизъм ала Кастанеда, или може би трябва да кажем обратното – Кастанеда след това свива част от философията на романа за своите текстове, говори се за сексуалната освободеност, за границите на човешкото общество, за това дали е възможно изобщо културите да се разбират взаимно. И се чете на един дъх.

Хайнлайн е парадоксален. Има един роман „Звездни рейнджъри” в който се намеква, че право на глас трябва да имат само тези, които са служили в армията. „Странник в странна страна” почива на съвсем друга философия и вероятно заради това хипитата в САЩ възприемат тази книга като култова, защото с нея Хайнлайн си прави гавра с религията, политиката, парите и много други неща. Очевидно май ви препоръчвам само парадоксални романи за влакова литература, но самата природа на това четене е такава.

8. „Шибуми” - Треванян

Време е да вкараме един истински трилър в тази безценна колекция. Сега обаче започваме с въпросите – а дали „Шибуми” може да бъде наречена „трилър”? Според мен не. Това е екшън роман, защото притежава всички отличителни черти на това – главният герой на книгата вероятно е най-ловкият убиец на всички времена, който може да убива с почти всеки предмет по земята. Сюжетът е странен, конспиративен, движи се напред-назад из историята на Япония, Европа и САЩ, но постига онова, което малко книги успяват – възпалява въображението. Треванян, псевдоним на странния американец Родни Уитакър, всъщност е култова книга, защото тя почива на сюжета, който никога няма да омръзне – това как един човек се изправя сам срещу целия свят, а светът тук е под формата на ЦРУ и още една дузина шпионски централи. И няма да изпадна дотам, че да ви разкажа сюжета на книгата, дори няма да анализирам четиво, което има за цел да ви даде забавление в огромни количества, а не да ви кара да мислите. Ще кажа само едно преди няколко години един друг американец (след смъртта на Треванян) написа продължение на „Шибуми” – романът „Сатори”. Не бих го прочел обаче. Просто не бива. „Шибуми” беше твърде очарователен роман (о, велико пътуване през лятото до Бургас в топлото лято на 2002 година), за да си развалям влаковите спомени с някакъв новопроизведен сурогат.

9. „Хазарски речник” – Милорад Павич

Тази книга също трябва да разглеждате като нарушение на правилата ми. Павич не е за влак, но понеже все пак именно във влак почнах да чета този роман, я поставям с гордост тук. През годините си на ненаситен и вече много капризен читател съм се упражнявал върху Павич – ефекта. Този страхотен сърбин е майстор на лабиринтите, вкарва те в своя свят, заплита те в някакви супер-странни събития и после никога не можеш да излезеш. Какво да ви говоря изобщо? Все пак става дума за роман, който е написан под формата на речник и нещо повече – Павич държи той да бъде четен като речник (тоест – вместо да четеш линейно, да се съобразяваш с препратките и в мига в който ги има да се прехвърляш на тях). Аз не съм правил този експеримент, защото когато на едно място поставиш уникален стилист и велик ерудит, то няма начин той да напише слаба книга. И ето сега – дори и да искате не мога да ви разкажа сюжет, мога обаче да споделя, че има друг ефект – влаковото пространство изчезва или просто влакът става част от лабиринта на литературата на Павич и, когато (всъщност – ако) излезеш от него, няма да знаеш в който точно свят си бил. А не е ли това смисълът от литературата изобщо?

Не е ли това смисълът от пътуването изобщо?

10. „Пътешествие до края на нощта” – Луи- Фердинан Селин

С френската литература винаги трябва да имаме едно наум. Съвременен френски автор лично аз докосвам само, ако ми бъде препоръчан от три независими един от друг източника и, ако със сигурност знам, че романът няма да е безкрайно хълцане за това как презадоволеният с всичко среден французин не може да открие смисъл в студената вселена.

Но пък Селин не е това поколение. Той е презряното копеле на френската литература и вероятно има защо. Човекът е имал бесни отклонения на тема антисемитизъм по време на Втората световна война и после любимо занимание на новата френска интелигенция е било да го мрази. Чувал съм, че умира абсолютно изолиран. Той обаче е автор на потресаващ роман като „Пътешествие до края на света”. Романът е на нивото на Достоевски, само, където в него почти не е останало място за светлина и надежда. Изобщо Селин обича граничните ситуации, докарва героите си до пълен разпад и съумява да пише така увлекателно. Защото в крайна сметка – песимизмът му се оказва оправдан от тежестта на всичко, което описва и от смазващият ужас на това, че трябва да си жив във времена, които са все мрачни. Заради това Селин много преди Буковски откри цинизма, но цинизма като светоглед, не като стил и език. И си е класа, ама истинска класа. А става за четене във влак, защото вдигайки поглед от романа, можеш да откриеш част от извора на песимизъм дори край теб. Това не е тъжен извод. Ами просто такава е природата на влаковата реалност в страната.

  

Я, в крайна сметка отидохме до края на пътешествието и мисля, че списъкът стана подреден, хубав и странен. Тоест напълно е изпълнил своята цел – да покаже, че влаковете могат да бъда извор на емоционална и литературна култура и завинаги да презре всички, които искат да ни лишат от тях :))))