Милорад Павич срещу Дан Браун

(уроци по литературно щастие и възторг)

Ако един ден по красивата воля на неведомата природа на биологията или просто по милостта на небесата доживея до 250 години, само по себе си това няма да означава нищо. 250 години не могат да бъдат определени като нищо, ако не ги сравним с ироничната и ехидна краткост на останалите човешки битиета затворени в кристала на смехотворните 70-80 години, които са ни отпуснати, за да се наслаждаваме на сезоните, ветровете, плискането на вълните и на екзотичните походки на жените. Дори литературата рядко може да живее сама за себе си, защото в развихрената глупост на новото време ние запращаме книгите една срещу друга, сравняваме ги непрекъснато, без да се боим, че така можем да разчупим като ваза от кристал тяхната лъчезарна магия.

Ето защо бях леко шокиран когато на корицата на книгата на Милорад Павич „Другото тяло” прочетох едва ли не като хвалба, че критиците наричали този роман славянски аналог на „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун, заради смелостта на автора да предложи алтернативен прочит на някои части от Библията. Всеки, който познава добре цялото творчество на Павич няма как да не се издразни от нелепото сравнение, защото ако Дан Браун представлява чистият синтез на дългогодишно възпитателно затъпяване, то Павич е като астероид, който лети неумолимо срещу една планета, за да я озари със своята светлина. В крайна сметка обаче споменаването на „Шифърът на Леонардо” е много добро въведение към странният свят на „Другото тяло”. Защото Павич е писател, който обича да оплита читателя си освен с ерудици и с поредица от шеги и намигвания. Убеден съм, че сърбинът е чел Дан Браун, защото „Другото тяло” може да бъде прочетена (книгите на Павич са като къща с неизброими врати – можеш да влезеш откъдето си поискаш, както си поискаш, в удобно за теб време) като уникална пародия на текста на Браун. Там, където американецът предлага баналната конспирация за липсващото Христово тяло и продължението на рода му, Павич ни засипва с концепцията за удвоеното тяло на Божия син. Браун ни описва преследване като в холивудски филм, а Павич ни прекарва през историята на търсачите на другото тяло на Христос, на неговата духовна същност, която явила се на учиниците му след Възкресението, те дори не могат да познаят веднага, преди да чуят гласа му. Там, където Браун е като първокласник, който трябва да обясни всичко, Павич е като хулиган, който мята камъчета по водната повърхност – за миг виждаш и усещаш цялата дълбочина на проблема, но после водата отново е спокойна, а породеното от камъка вълнение изглежда илюзорно, но не те оставя на мира... Заради това е ужасно глупаво сравнението, което прочетох в една критика. Бяха нарекли Павич „Югославският Дан Браун”. Тъпаци.

В крайна сметка е много важно и къде четеш една книга. Понякога това поставя сюжетът в различен контекст. Аз дочетох „Другото тяло” във влака от Пловдив за София. Той беше полупразен, навън пролетта си пробиваше място по полетата, стреснати от влака птици се разлитаха постоянно и всичко намекваше, че сюжетът на Павич е много повече, отколкото изглежда. Другото тяло на Христос е неговата душевна същност, духовното тяло, което е различно от първото. Учениците му не разпознават веднага духовното тяло на техния водач. В първия миг те го мислят за странник. Едва след като ги заговаря, те го познават кой е. Павич намира интересен начин да покаже двете лица на Христос.

Но въпросът веднага придобива много по-голямо измерение, защото сърбинът по никакъв начин не пише роман само за Христос. Той пише роман за любов и заради това проблемът веднага отива до другото тяло на влюбените. Мъжът и Жената, които в съня си сънуват, че са другия. Че се стремят към едно общо тяло. Книгите като второ тяло на своя писател. В романите на Павич се влиза лесно, но те са лабиринт от смисъл. Коварни са, защото те водят през векове от история, за да ти разкажат в крайна сметка, нещо, което дори и думите не могат да изразят. Романът започва с едно телефонно обаждане от мъртвец, а после като естремно литературно влакче ни запокитва през океани от радост, мъка, любов, мистика, самота и ни изкарват на бряг за който никога не сме подозирали, че е съществувал. Аз обаче не искам да права критика на Павич, не е времето, нито мястото. Започнах да пиша това подразнен от нелепото сравнение между него и Дан Браун. В крайна сметка в купето на влака Пловдив – София, докато навън пролетните полета бягаха в обратна посока, аз запомних няколко много важни концепции от тази книга. Един китайски император кара да му построят глинена армия и той я заравя в земята като послание към бъдещето. Археолозите обаче я откопават и така спират пътя на посланието, прекъсват хода на писмото към бъдещето и неговият мистичен получател никога няма да го получи както трябва. Това е силна метафора и за смисъла на книгите. Писателите ги запращат в пространството като отворено писмо към света и вселената, а читателите могат да го разберат или не. Книгата обаче е другото тяло на един писател. Писателите са уязвими със своите други тела. Може би наистина Павич за първи път говори за себе си като за писател и за крехкостта на своето друго тяло.

От романа запомних и друга сцена. Двама свещеници стоят и си говорят пред един часовник, който силно прави „тик-так”. Говорят си за живота, небето и делата човешки. Тогава единият казва, че вечността ни е дадена от Бога, а времето от Дявола. А настоящето се намира между двете. Настоящият живот е между тик и так на часовника. Обаче това време стига за много неща. В случая в романа стига за любов, стига и за страдание. Стига и за това да проследиш пътя на Христос след неговото възкресение, за да видиш изписва ли буква този странен маршрут. В крайна сметка това е роман и за хората, които се намират един друг и успяват да скрепят от себе си друго тяло, което да надживее елементарната мъгла на историята и смъртта. Всеки мъж заслужава да има жена, която да го разпилее като атомен взрив. След това той може и да знае как да се намери, може и да не открие път назад. Обаче ще има кой да го запомни.

И така, ако като в роман на Павич опишем един 360 градусов кръг – ако един ден по красивата воля на неведомата природа на биологията или просто по милостта на небесата доживея до 250 години, само по себе си това няма да означава нищо. Може да означава, че вселената се е пошегувала с мен, може да означава, че планетите в хороскопа ми са се наредили по странен начин, може и да означава, че смъртта е забравила за мен. Важното е, че почти сигурно, ако един ден празнувам 250 години, може да го празнувам с другото си тяло, една спокойна и странна душа, която няма да иска тържествен купон, а само една зелена поляна по която да се търкаля като игриво кученце и да благославя всеки миг от пропиляният си живот. Книгите на Павич успяват да ме направят щастлив.

Това не е ли най-хубавото нещо, което можеш да кажеш за един писател?