Защо съм социалист

Тези дни прочетох сърцераздирателната статия на един прословут десен блогър, кръстена страховито „Ето защо не съм социалист”. Оставям настрана кроткия факт, че този текст страда от класическия десен български дефект – той знае срещу какво е, но и представа си няма за какво е (което е сравнимо с параноята като психиатрично заболяване, защото е обсесия във висша форма), защото текстът на блогъра е великолепен с друго – той ясно разкрива политическия дефект на десницата: тя не може да мисли с идеи, не е способна да отделя идеите от конкретната реалност и е в радикален плен на вътрешните си демони.

Причина номер едно заради това авторът на статията да не е социалист е фактът, че не се кефи на БСП, защото всички заклеймителни размисли са му хрумнали след колаж на Сергей Станишев в списание „Тема”. Това само по себе си също е болестно състояние и обяснява провала на всичко синьо в страната. Именно защото не могат да мислят в идеи, десните мислят в хора. А това е грандиозна стъпка по пътя към превръщането на политиката в сапунен сериал. Заради подобен проблем онова, което се наричаше дясно пространство в България, издъхна, удавено в лидерчета, всеки от които не символизираше нищо друго освен собственото си его.

Другите две причини на десния автор да не бъде социалист съответно са следните: че социалистите са безбожници и че се стремят към равенство. Между другото – това са смислени аргументи, защото са много по-истински от това, че не се кефиш на Сергей Станишев. Идеите могат да възпламеняват ума по най-истински начин в този свят и заради това вярвам, че авторът е искрен в своето отвращение от описаното. И ето колко силно звучат неговите думи:

Понеже човекът е създаден така, че да има вродено понятие за Бог и безсмъртие, когато те му се отнемат, той търси да ги замести с нещо друго – вещ, идея, народ, държава или човек – и по този начин си прави кумири. Култът към личността на Сталин (в частност Червенков и Живков) е форма на правенето на кумир, заради което Мойсей се е смразил с брат си.

Човекът е роден с вродено понятие за Бог точно толкова, колкото е роден с умението да си играе на Плейстейшън 3, но това е малкият проблем на твърдението. Един български десничар да говори срещу издигането на кумири, е все едно Азис да се обяви срещу чалгата. Именно десницата показа първа как липсата на демокрация и тоталният култ може да убие всеки политически проект по особено мъчителен начин. Ако десните не си правят земни кумири – значи всички членове на ДСБ трябва да бъдат обявени за болшевики. А и не само те.

 Десният човек е обречен на политическа самота в българските условия, защото ако някой обясни на българите какво точно е десница, те ще извадят автоматите и ще стрелят на месо. Да, да, знам – болшевикът пак роди кървава метафора. В случая обаче говори реалистът в мене.

Но за мъртвите (българската „традиционна” десница) или добро, или нищо.

Преди да кажа защо съм социалист, трябва да уточня нещо, защото в България то очевидно е задължително. Ще изразя своите политически идеи без да ги обвързвам с партия или хора. Защото това е смисълът от тяхното съществуване – да не ги прикрепваме към нещо преходно. Един текст за политическите идеи спокойно може да мине без БСП, СДС, ДСБ, ГЕРБ, Бойко Борисов, Сергей Станишев, Иван Костов.

Да си социалист е нещо повече от това да си член на някоя партия. Заради това оттук-нататък няма да употребя нито един път име на политически лидер или название на партия.

Хубавото на това да си социалист е фактът, че постоянно трябва да си наясно със своите идеи. Да си социалист е голяма отговорност пред твоето собствено съзнание, защото трябва да развиваш себе си заедно със света. Аз вярвам, че всяко нещо в света може да бъде разгледано през призмата ляво–дясно. От години се опитват да ни убедят, че идеологиите са свършили, идеите са на бунището и лявото и дясното (невероятният италиански философ Норберто Боббио нарича това разделение с леко неприлично звучащия на български терми „двучлен”) вече абсолютно нищо не означават. Аз съм социалист, защото виждам основното противоречие в този свят много ясно. Основното противоречие е между хората с много пари, които се олигархизират по-бързо от скоростта на светлина. Колкото повече пари натрупват 1 процент изолирани от света финансови зомбита, толкова повече обедняват останалите 99 процента. Тази несправедливост е като отворена рана, от която тече кръв. Докато тя не бъде запушена, в света винаги ще зрее несигурност, хаос и той ще клокочи като море в силна буря. Несправедливостта може да бъде маскирана с идеология за известно време, може да бъде представяна като нещо, което е съвсем в реда на нещата, може да бъде заобикаляна, но във времената на тотална криза, когато илюзиите се сринаха, вече е ясно – светът в този си вид е дефектен.

Аз съм социалист, защото никога няма да спра да поставям въпроса за социалната справедливост. Това не е абстрактно пожелание и романтична фантазия. Това е реалното желание на милиарди хора по целия свят. Те имат само него – идеята си за промяна. Другата част имат парите. Този сблъсък ще е по-силен от всичко, което познавам, но ще се състои. Защото да виждаш, че светът е несъвършен и да не се опитваш да го поправиш, е като да виждаш, че покривът ти капе и да не се опиташ да спреш теча. Не спираш теча и рано или късно цялата къща рухва. А виждаме, че идеята за социална справедливост не може да бъде угасена. От 30 години срещу нея се води системна атака, пуснати са мащабни идеологически школи, създават се хиляди митове за преуспелите индивидуалисти, но все пак – хората не се отказват да мечтаят за по-справедлив свят. Някои няма да нарекат това социализъм, но истинският социалист не робува на имената, личностите, важен е процесът, важно е движението в правилната посока, важна е самата цел.

Станах социалист, защото смятам равенството за основополагаща ценност на всяко общество. И сега дайте да изясним какво точно означава това. Равенство съвсем не означава да изравняваме всички и да гледаме накриво по-способните. Говорим за равенство на шансовете – точно равенството, което никой не иска да даде. Управляващата класа си е монополизирала шансовете и е оставила всички останали да разчитат на трохите от трапезата. Всеки трябва да има право на достъп до образование, здравеопазване, обществени услуги.

Социалист съм, защото твърдо вярвам, че държавата има място в икономическите процеси. Оставен сам на себе си, пазарът се държи като масов убиец. Видяхме как остави без дъх целия свят, когато гръмна заради колективната алчност. Ако регулациите си бяха на мястото, ако не бе позволено на алчността да се превърне в основен мотив, сега нямаше да говорим за криза. Нямаше да се стигне до нея. Защо трябва да се приватизира всичко? Не е ли време да обявим съпротива на тоталната разпродажба на обществени блага? Защо едно печелившо предприятие трябва да отива в частни ръце?

Аз съм социалист, защото мразя всеки елитаризъм. Няма елити. Има само маниаци, които са си въобразили, че са приватизирали цялата история. Това винаги се оказва илюзия и голяма лъжа. Вярвам, че държавата трябва да помага на хората в нужда. Едно общество, което оставя бедните на улицата, няма никакво бъдеще. Държава, която си позволява да има неграмотни хора, ще се взриви като атомна бомба. Знам, че понякога и способни хора изпитват затруднения и трябва да има механизъм за помощ. Вярвам в солидарността. Без нея съществуваме единствено като название, но не и като общност.

И сега най-важното. Аз съм социалист, защото вярвам, че е възможно друго общество. И съвсем спокойно ще го нарека социализъм. Социализмът не е утопия. Десетки години ни внушаваха обратното. Социализмът е реално постижимо състояние на обществото. Парадоксално е, че една икономическа криза трябваше да вдигне тази завеса, за да видим другото бъдеще. Истински възможното.

Яд ме е, че се оставихме на това толкова много години да не говорим за нашия идеал. А истината е толкова проста. Социалистът – това е човек с проект за света. Не става дума за някакво макиавелианско социално инженерство, а за разбирането, че животът може да бъде по-добър и справедлив. Социализмът не е някаква титанична конструкция, а отношение към света. Това отношение е в процес на постоянно развитие и не бива никога да бъде превръщано в догматичен лозунг.

Жак Атали е написал книга за Карл Маркс със заглавието „Световният дух”. В нея той обобщава вярата на марксизма с едно изречение – „Човекът заслужава доверие”. Не мога да го кажа по-добре. Човекът наистина заслужава доверие. И заслужава да живее в свят, който не го превръща в слуга и лакей, а му дава шансове да бъде себе си.

Хората, а не парите движат този свят напред.

Човекът заслужава доверие. 

Супер е, нали?

Ето заради това никога няма да спра да бъда социалист.