Демокрация на врачките

Още откакто прочетох странното и идилично начало на „Чевенгур”, разбрах, че между мен и Андрей Платонов ще се осъществи културно разбирателство и извънвремева комуникация. Като всеки истински гений, който е надмогнал дори смисловите ограничения на езика, Платонов знае, че основният проблем на живота никога не е бил търсенето на смисъл, а единствено и само търсенето на щастие. Това е ултимативната форма на битие.

Именно осмислянето на щастието в неговите най-радикални, а следователно и най-истински форми, правят света „прекрасен и гневен” и те захвърлят в съвсем друг живот, където дори самите думи не допускат идеята за тъга, която да разтърсва душата по начина по който е можела да го прави преди.

Платонов е маниакален търсач на щастие и заради това довежда своите утопии до леко екстремистки край, за да може идеята да бъде видяна в нейната истински ослепителна светлина. Аз лично харесвам решението в „Щастливата Москва” – главният герой отведнъж зарязва предишния си живот, излиза на улицата, гмурва се сред хората в стремежа си да забрави себе си напълно и да стане друг.

Щастието е сложен проблем. Не е сигурно дали езикът е в състояние да опише неговата реалност и дали всъщност съвсем лъжливо не ни заблуждава за истинското състояние на душата. Всъщност цялата идея в търсенето на щастие у Платонов е езикът да бъде разрушен, за да може да се види дали пък именно той не запречва като стена истинската картина отвъд.

Започнах с Платонов само, за да се опитам да докажа и на себе си, че въпросът за щастието е изключително коварен и заради това всеки опит за създаване на класация за щастливите/нещастните страни в света трябва да бъде разглеждан като неуспешна стихосбирка на поет с диви графомански наклонности.

И наистина може би не трябва да се говори за едно щастие, защото има различни видове. Индивидуалното щастие е моментно състояние, то може да стане трайно с помощта на известни препарати, но пък те - така се твърди - развалят или черния дроб или мозъка. Индивидуалното щастие може да бъде ирационално и безсмислено и точно заради това е обект на постоянно издирване в литературата. Неговата изменчивост го прави идеално за перманентен блян.

А иначе другото, социалното щастие, което прословутите класации измерват,  наистина е оценка на средата в която живееш. Маршъл Маклуън си представяше, че в 20-ти век човек съществува като космонавт на околоземна орбита с работещи комуникационни средства – абсолютно изолиран от другите, но пък има възможност да говори с всяка точка на земното кълбо. Тази апокалиптична и пълна с черен хумор съвременна фантазия за състоянието на съвременния човек е в тотално противоречие с онова, което Джон Дън преди няколко века бе казал: „Човекът не е остров, вътре в себе си затворен. Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго”. Значи дори и исторически погледното – има проблем с разбирането за щастие след като представата за хората се е изменила толкова много.

В тази връзка никой не се изненада от това, че България е една от най-нещастните страни в целия свят. По-скоро изненадващо беше отприщеният порой от статии по темата. За първи път виждам дебати по темата за общественото щастие, въпреки, че и съдбата на този ще бъде като съдбата на всяка друга дискусия, която може да се води в България – постепенно истерясване, а след това размиване и потъване в абсолютна забрава. От време на време може би някой ще се сеща единствено заради развихрената социална критика, която премиерът Бойко Борисов отправи към северните народи: „В скандинавските държави от щастие се изпозастреляха”.

Това обаче не отменя факта, че българите съществуват в кошмарна среда. Тя изцежда абсолютно всеки смисъл от нормалния живот и резултатът прилича на филм със зомбита – в тях само едно нещо е сигурно, че надеждата за спасение най-често се оказва абсолютно илюзия. В този смисъл, за да бъдат щастливи българите не се нуждаят от колективна терапия, а от различна държава. И понеже тази рецепта е неосъществима, то значи нещастието ще ни следва като досаден папарак по петите.

Щастието изисква известна повтаряемост, докато нашата страна е като екшън-филм, в който схемите стават все по-шантави от продължение на продължение. Единствената трайна стойност в България е фактът, че два пъти месечно премиерът излиза да прави шамански обръщения по телевизора. И понеже телевизията не може да бъде истинския живот, то през другото време истинския живот става все по-мрачен, защото е освободен от всяка логика и разбираемост. Заради това е супертъпо да слушаш някой самоназначил се народопсихолог, който обяснява постоянно, че българите се чувстват разделени от своята държава. Според мен диагнозата е доста по-крайна – държава няма, съществуват единствено телевизионни образи за нея.

Липсата на държава под друга форма освен като медийно откровение придава и велика многозначителност на обществените дебати. Съвсем наскоро прочетох, че във Франция тече политическа дискусия защо доходите на студентите са паднали примерно с 15 евро на човек. Дори в състояние на криза французите знаят как да дебатират смислени неща, които опират до техния ежедневен живот и са функционално свързани с всеки човек там.

Българският политически живот тече единствено в спор за метафори. Нека да се опитам да обясня разликата. Във Франция се карат за политика, а ние всъщност се караме за литература. Тук всеки обществен проблем обрасва със силна свръхдоза от клишета, че започва да прилича на недостроена магистрала, на която на всичкото отгоре има и задръстване. Проблемите на разпадналото се общество се подменят с литературни вопли за разпадналото се общество, а вопълът пак ни отвежда към филмите със зомбита – нито едно от тях никога не се е уплашило от обикновен плач.

Именно, защото метафорите са основа на българската политика, обществото живее чисто литературен живот. А понеже никой не е по-добър в екзистенциалните метафори от самозваните шамани и врачки, то медиите поеха изцяло езотерични функции и допълнително смазаха всеки здрав смисъл в колективното обществено битие.

В резултат на това България живее в абсолютно завършена демокрация на врачките. И понеже врачките са говорители на някаква последна астрална инстанция съвсем очевидно е, че България трудно ще стане нормална страна в която намалението с 5 лева на доходите на един учител да се превърнат в основен икономически проблем. За шаманите животът на отделния човек никога не е важен, понеже са пиари на звездите и на небесните сили, тоест всичко останало вън от това, им изглежда дребно и незначително.

Демокрацията на врачките не признава щастието като ценност, защото щастливите хора нямат нужда от съвети и от разваляне на магии. Щастливите хора нямат нужда от постоянно повтаряне, че са в една или друга политическа или икономическа зависимост, както и нямат нужда някой постоянно да им опява, че един кратък 45-годишен комунизъм може да бъде причина за тоталното скофтване на българския дух.

Демокрацията на врачките няма нужда и от общество, защото, когато обществото може да се осъзнае като сила, то престава да има нужда от метафорична убеденост в своята небесна избраност или от идването на 24-ата раса, която вече окончателно ще потвърди готиният кармичен статут на държавата.

И не се заблуждавайте, че цялата политическа система е нещо по-различно от всичко описано. Политиците на България са просто врачки с костюми от по 2 хиляди евро. И заради това обичат да съществуват предимно по телевизията – медиите и врачките се привличат като милионер и фолкпевица.

Заради това, може би, не трябваше да измерват България в класациите за щастие. България първо трябва да покрие класациите за държава, а едва тогава можем да се питаме и по другите важни въпроси.

Когато си обречен да съществуваш в черна среда обаче можеш да развиеш силен опозиционен инстинкт. Това е единственият познат начин да изплуваш от мрака и да добиеш нов смисъл за себе си. Не е ли леко иронично – да си щастлив в България въпреки всичко е форма на политическа опозиция към целия познат световен, а и небесен ред (в демокрацията на врачките въпросът за небето трябва винаги да бъде поставян).

В книгата на Платонов, в онзи другият свят с разрушен език, където щастието е основен проблем, главният герой по време на своето пътуване се среща с един селянин, който се мисли за бог и яде само пръст, воден от логиката, че цялата храна идва от пръстта, значи именно пръстта е хранителна. „Чевенгур” е роман за щастието в един свят, който вече не прилича на нищо друго, защото е променен напълно. Вероятно заради това напомня на България. Та, когато се разделят главният герой гледа как бог се отдалечава: „Дванов изпроводи бога с поглед, без ни най-малко да го осъжда. Богът се отдалечаваше, без да избира път - без шапка, само по сако и бос. Храната му беше пръстта, а надежда – мечтата.”

Храната ни е пръст, надежда – мечтата.

Точно това трябва да бъде изписано на Народното събрание.

Нищо друго.