5 причини защо Плевнелиев изчезна като президент

Точно ден след като Бойко Борисов със стържещ глас и известно самосъжаление обяви, че кандидатът на ГЕРБ за президент ще е Росен Плевнелиев, аз си позволих политическата волност да напиша статия със заглавие „10 причини защо Росен Плевнелиев изобщо не става за президент”. Тази статия ми донесе радост и мъка. Радост, защото много хора споделиха с мен лекия ужас от издигането на фантасмагоричен кандидат и мъка, защото българите като сърфисти на няколко бири на които не им пука за наближаващото цунами препотвърдиха властта на Борисов като гласуваха за неговия личен избор за държавен глава и подпечатаха претенциите му напълно да опоска държавната хазна, да остави трайно България в дъното на Европа и да продължи полицейския и езиков терор върху обикновените хора с телевизионен шаманизъм и лична МВР-гвардия на повикване.

Съвсем наскоро, незабелязано, тихо и гузно, станаха 100 дни от встъпването на Плевнелиев в длъжност. Хората, които гласуваха за него, почти не забелязаха това, защото повечето от тях имат проблем да се сетят, че страната изобщо има държавен глава. И нима някой може да ги обвинява? В крайна сметка тези сто дни се превърнаха в хроника на гафове, смешки, закачки и никаква политика. Трудно е да опишеш невидим човек и заради това човешкото съзнание просто изключва и предпочита да забрави.

100 дни обаче са границата на толерантността. Никой не е абониран за доброта завинаги. 100 дни се опитах лъчезарно да дам някакъв интелектуален бонус на Плевнелиев, да си казвам, че вероятно не мога да схвана неговия тих план да блесне като държавник, позитивно да се опитвам да откривам смисъл в неговото дразнещо лустро, но доброто ми сърце се сломи и мисля, че е време отново да започнем с истинската критика. Мисля, че това е полезно и за самият засегнат от анализа – в крайна сметка аз му правя добро като го забелязвам, което рязко ме отличава дори от неговите съпартийци, които тънат в блажена амнезия за техния бивш безпартиен кадър.

Този път, за да не бъда досаден ще сведа причините само до пет. Те са много повече, но публиката в България и без това е оттегчена до смърт от постоянните дърдорковци, така че трябва да въведем нов стил на уважение към думите и словото изобщо.

1. Плевнелиев даде романтична заявка за радикална модернизация на президентската институция. О, какви тежки думи се изляха. Вярно е, чувството му за самосъхранение го накара да отложи светлото бъдеще за 2020 година, ама пък какво бъдеще обеща тогава – регионално развита страна, европейски фондове, които текат като Ниагарския водопад, всеки българин поне с дневната доза храна на Искра Фидосова, образование, което направо те паркира като първи заместник на Бил Гейтс. Изобщо, обявилият, че е бил ирландка в предишния си живот, не спести обещания и патос. После потъна в баналността на новините. Плевнелиев започна да се появява само по някакви бизнес-закуски, да повтаря едно и също и да се усмихва като манекенка на подиум.

Заради това дори политолозите имаха проблем с формулирането на някаква новина от тези 100 дни. Клишетата не правят новини, а скъпите костюми не могат да направят управлението добро от само себе си.

2. Плевнелиев напълно се стопи зад широкия гръб на Бойко Борисов. Мнозина от неговите медийни фенове като врачки от страна в преход казваха, че кандидатът на ГЕРБ всъщност е умен мениджър с изчистен план за това как да блесне със собствена светлина. Предричаше се, че още на първия месец той щял да изземе политическата инициатива от правителството, да разпери ръце, да разтвори Червено море и страната смутено да мине от брега на кризата на брега на просперитета.

Вместо това президентът предпочете да си стои в сенчестите покои на „Дондуков” 2 и верен на своята добра природа да не противоречи на премиера в нито едно от неговите касапски действия. Дянков иска да харчи Сребърния фонд, президентът мълчи. Борисов спира АЕЦ „Белене”, президентът ръкопляска и почва да говори за „енергийна ефективност”. Кабинетът увърта за увеличението на пенсиите, президентът сънува как пренасяме товари за Азия през 2020 година.

Изобщо Плевнелиев служи на тази власт като медийно мюре – пуснат е в потока, за да може от време на време медиите да намират поне един усмихнат човек в България, защото всички останали скърцат със зъби.

3. Гаф след гаф. За 100 дни държавният глава направи зашеметяваща поредица от гафове. Аз ще изброя няколко от тях. Първо – възкреси от пепелта на историята държавата Чехословакия. Обяви чешкия президент за президент на Полша, а после този гаф поправи с друг  - нарече Вацлав Клаус президент на Чехословакия. Едва от третия опит налучка точното име на държавата – кротката и китна Чехия.

В един фейсбук-спор ми заявиха, че това не било гаф, а лапсус и тогава аз формулирах една аксиома, която отново ще повторя: това, което при обикновените хора е лапсус, при президентите се нарича гаф.

После пред театрална аудитория бившата ирландка обяви, че символът на статуетките Икар е от предсказание на „наите”. Първо между маи и наи определено има разлика. Второ Икар има общо с наите, охх, пардон, с маите, колкото Преслава с квантовата физика. Така че този „лапсус” всъщност осветли каква митологична интелектуална каша цари в главата на държавния глава.

Още по-тежък гаф президентът направи, когато пътува до Афганистан със самолет на американците с което вероятно показа кои ще гледа с обожание в налудничавата геополитическа картина на света. А именно осигуреният транспорт до размирната държава на талибаните стана причина в словото си за 3-ти март, Плевнелиев нито един път да не спомене думата „Русия”. И тук не говорим за правото му на избор, а за изобщо за избрания стил на бягство от историята. Избор, който винаги се връща като призрак срещу всеки, който го е опитал.

Да не говорим за перманентния гаф, който държавният глава прави – да обещава реформи, които изобщо не зависят от него. Той с лека ръка говори за реформиране на съдебната система, на здравеопазването, на образованието, въпреки, че правомощията му позволяват най-много мъдро да посъветва домочадието да учи повече или да изкрънка от джипито си по-силни сънотворни.

4. Думата клъстер. Честно ви казвам, започнах да си мисля, че клъстерът е някакво митологично икономическо чудовище, което се праща като проклятие на държавните глави, за да ги държи будни нощем. В последните 10 дни Плевнелиев се постара да използва думата „клъстер” около 7 хиляди пъти. Разбираемо е – това е единствената територия на свобода, която му е отпусната – да говори за въображаемото бъдеще на задръстената от клъстери държава.

Плевнелиев е човек без въображение, въпреки предишните си животи. Той дори не успя да разиграе тази тема за клъстерите драматично, така че поне малко да получи статутът на кауза. В страна в която обаче родител на четири деца се самоубива, защото в джоба му има само 20 стотинки, е много трудно да превърнеш бъдещият индустриален блясък в храна за днешния ден. Това обаче не пречи на президента да се държи като хипи от 60-те години на миналия век, което е взело ЛСД в неподходяща доза и да говори за въображаемите клъстерни розови слонове, вместо да се концентрира върху своите реални задачи. Ролята на президента наистина е да очертае визия за бъдещето, но е хубаво в тази визия да бъдат включени всички българи, а не само близките по бизнес на държавния глава. Абе, клъстерната му работа.

5. Абсолютната липса на социална чувствителност. Няма да обвинявам Плевнелиев заради това, че е богат. А и вероятно не бива. Проблемът е, че президентът така и не успя да превключи от режим „предприемач” в режим „държавен глава”. В неговия поглед обикновените хора изобщо не съществуват. За 100 дни Плевнелиев нито един път не даде знак, че сивата българска реалност по някакъв начин достига до него. Ето и любимият ми пример за това. В едно свое изявление президентът обобщи кои трябва да са секторите, които държавата приоритетно да финансира. Ето ги и тях: „"енергийната ефективност, строежът на магистралите „Хемус” и „Струма”, ж.п. транспортът, ВиК секторът, туризмът, електронното правителство".

Пробвайте да откриете тук думата „здравеопазване” или пък „образование”. Това, което Плевнелиев изброява могат да бъдат приоритети на корпорация, но не и на държава. Не могат да бъдат приоритети на човек със социална чувствителност. Това е като изявление от различен свят, направо от алтернативна вселена. Вероятно някъде там, в небесната шир с трилион звезди има свят, в който Плевнелиев е добър президент. В този тук не е. В този тук той е невидим, далечен, изолиран, странен и живее собствен живот, далече от живота на останалите.

100 дни минаха. Време е да говорим истината, а не пожеланията.

Ироничното е, че в за първи път имаме президент, чиято най-симпатична част  е неговата нежна половинка. Дори Юлияна Плевнелиева направи повече новини и събуди повече симпатии със своето мъжествено решение да не се поддаде на политическата суета и светски шум. Вероятно, защото е българка със здрав корен, смислен живот и отказва да играе роли, които не са й присъщи. Защо не е придала поне малко от този здравословен инат на съпруга си?

Защото стана очевидно – България не е държава за ирландки.