Дезертьорството

На 3 юли 2008 година мощен взрив събуди призори лятната София и паникьоса заспалите граждани. По-късно се разбра, че взривът идва от склад за боеприпаси в Челопечене. И понеже политическата ситуация вече се разгаряше като горски пожар, гледащата към властта партия ГЕРБ излезе с мощна декларация срещу управлението на Тройната коалиция. "Взриви се не само Базата с боеприпаси в Челопечене, взриви се за пореден път митът за компетентното и отговорното управление на страната в настоящия момент", обявиха в нея гербаджиите и обобщиха, че взривът е символ на краха на гражданското доверие във възможностите на властта да помага на хората в кризисни ситуации.

На 5 юни 2012 година България доказа, че в нея историческото време не помръдва. Отново мощен взрив на боеприпаси хвърли в паника хората, този пък на ямболското село Лозенец. Е, в двата случая има и разлика. През 2008 година се размина без изчезнали хора и жертви. Прочетете отново изречението от декларацията на ГЕРБ. Днес то звучи като харакири за управлението, защото изводът в него и верен. Рухнаха митове, взривиха се не само снаряди, а и самата идея, че ГЕРБ са нещо по-специално.

Проблемът в кризисната ситуация обаче е още по-голям. Оказа се, че вместо държавата да утилизира боеприпасите, работата е възложена на частна фирма. Очевидно е - отстъплението на държавата вече убива хора. Тя се оттегли отвсякъде, остави се на санитарния минум и снарядите започнаха да гърмят. Почнаха да убиват. Дезертьорството вече си личи по печалните резултати.

Големият въпрос е - трябва ли всичко да се вдигне във въздуха, за да започнем да виждаме истинските проблеми? 

Могат ли взривовете да помогнат поне за това?