Снежният сън за Москва

(упражнение по възторг, многоточия и индивидуално напускане на Евросъюза)

В прекрасния и гневен свят винаги ще има градове, които ще са ни по-близки от всички останали. Градове в които от първия миг се усещаш така все едно никога не си напускал дома си, все едно цялата вселена е влязла крадешком в прелестните ти сънища, за да свие идеи как точно трябва да изглежда идеалното място. Тези градове зъзнат сами в студения необят само, защото нямаш възможност постоянно да си там, защото желязната логика на себевъзпитанието на кармата е отредила да се родиш далече от тях, понеже не ни е съдено приживе да изкараме живота си в рая.

За мен такъв град е Москва...

Още в първия миг щом вкусих от московския въздух и видях неумолимата височина и красота на небето над този град, разбрах, че съм загубен завинаги, че няма да мога никога да обичам друг град така както обичам този.

И забележете – това е чиста и естетическа любов, защото на практика съвсем доскоро не познавах абсолютно никой в Москва. Няма как да кажете, че чувствата ми към хората са били трансформирани в някаква форма на географско обожание и опиянение. Не, това е любов към един град, защото той прилича на нещо отдавна сънувано и забравено, защото неговата логика ти е ясна, защото от първия миг в него знаеш, че никога няма да успееш да го напуснеш в главата си...

Няма да съм нито първи, нито последния, който ще се обяснява в любов на Москва, защото в студената хладина на този град се крие естетическо опиянение, което очевидно пленява психопатични романтици от различни епохи.

В едно култово стихотворение в което жали за своята пропиляна младост, Сергей Есенин буквално заявяваше следното:

Низкий дом мой давно ссутулился,

Старый пёс мой давно издох.

На московских изогнутых улицах

Помереть, знать, судил мне Бог.

Не съм наясно как в Москва можеш да мислиш за смърт, защото този град е въплащение на живота. Но само да уточня -  въплащение на живота именно това, което е – нахален, арогантен, вълнуващ, странен и прекрасен. Животът е повече от нашите очаквания за него. По-различен е от романтичните фантазии и заради това много рядко омръзва. Същото е с Москва. Тя е различна и заради това мога безкрайно дълго като депутат със зациклил мозък да ви говоря за нея, без да съм сигурен обаче, че ще бъда разбран.

Любовта е необяснима. Иначе нямаше да е любов, а просто долен чиклит...

През лятото (слънцето грееше над Волга, а безкрайната река съвсем лениво демонстрираше безразличие) в град Ярославъл ми казаха, че камъкът пред църквата в центъра на града е пословичен. Всички твърдяха, че ако го докоснеш, той изпълнява желания. Аз, здравословен скептик с цинична нагласа, реших да повторя упражненията на мистичния електорат просто, за да спазя социалната норма. Докоснах камъка и реших, че вселената няма да ме разбере, ако пожелая богатство, или ако си поискам харем от едрогърди девойки. Очевидно оперативната памет на чудесата край нас изисква прости желания, които да могат да бъдат разбрани от звездите, да могат да бъдат пренесени от лъч на лъч и осъществени като на кино. Аз си поисках да намеря начин пак да се върна в Русия, в Москва, ако може, защото времето, прекарано в Москва никога не е достатъчно, дори и да имаш две вечности и три банки на разположение.

Лятото свърши. После мина есента. Заваля сняг. И аз пак се оказах в самолета на път за Москва, насред зима за която проклетите маи твърдят, че ще е последната в историята на тази планета. Но, когато човек се окаже над облаците просто престава да му пука за маите, за свършека на света или за българското правителство. Просто, защото над облаците останахме само аз и моето пътешествие, аз и моята радост, че отново напускам неорганизирано Европейския съюз, за да отида там, където казват, че зимата винаги е люта, но красива като сън на елфи...

 „Шереметиево” беше заснежено като в приказка. Въпреки, че навън беше направо московско циганско лято – само минус 5 градуса.

Навремето една девойка ми сподели, че това била идеалната температура за зимата в този величествен град – няма киша, защото нищо не може да се разтече, от друга страна това пък почти не минава за студ в Русия (по улиците има хора облечени дори само в жилетки), въздухът се изчиства, снегът се запазва, а на теб като страничен зрител ти остава единствено да умираш от възхищение заради това, че си се оказал точно насред руската зима, където звездите изглеждат ярки и неистови.

В „Особености на руския национален лов”, този култов филм, героят финландец имаше най-идилична представа за традиционния лов – шейни, сняг, благородници. Аз донякъде заприличах на него – установих, че съм станал мащабна фабрика за идеализация на Москва, но, колкото и да се опитвах да гледам този град и снеговете в него с окото на разгневен световен критик, така и не успях да намеря начин да изпадна в скептицизъм и здравословна ирония...

Москва е странно съчетание на красота, големина и неудобства. От летището се гмурваш направо в грандиозно задръстване, особено, ако си имал неблагоразумието да пътуваш до центъра с кола, а не с аероекспреса (подземен влак, който само за половин час може да те стовари почти пред портите на Кремъл). Московското задръстване е огромно и неподвижно като някакъв динозавър от фарове, който мързеливо се протяга в световната нощ.  Стълпотворението от коли е огромно, което прави движението малък ад. Човек трябва да се въоръжи с будистко спокойствие и възторгът на надрусан поет, ако иска да издържи на това пътешествие, което може да отнеме и над 4 часа, ако Москва е решила колективно да поизлезе в часа-пик.

На мен трите часа път до хотела не ми направиха почти никакво впечатление, защото бях зает да запомням всяка сграда край, която минаваме, билбордовете, витрините. Москва грееше в толкова много светлини, че се чувствах като актьор във филм насред мизансцен, направен все едно направо за Спилбърг...

Средностатистическия жител на Москва сигурно все е някакъв чиновник, мениджър, бизнесмен или човек със свободна професия. Заради това е трудно по Москва да съдиш за Русия, този град просто живее в своето собствено вече неисторическо време и заради това може да бъде обичан сам за себе си. Независимо, че няма как да го познаваш, ако не си живял дълго там, понеже човек трябва да живее в градовете, които обича, да се променя заедно с тях, чрез тях дори. Но дори и погледа на ентусиазиран турист върши работа.

Московчани се тълпят по улиците. Въпреки задръстванията не слизат от колите си. Паркират по тротоарите, както им дойде. Ама пак ще повторя – просто има градове, които са ни по-близки от другите. Нищо не успя да ме издразни, „такие, брат, дела”...

Едната от трите вечери просто не ме свъртя в хотелската стая. Облякох си якето и се излязох навън, за да се поразходя в нощната Москва. Сигурно изкарах два часа на студа, но тази разходка беше най-доброто нещо, което съм правил някога. Москва е от градовете, които никога не заспиват.

Качих се в нощното метро, в което вече нямаше много хора, вежливо отказах на предложението на един образ да си направим партия за водка, прекачих се веднъж и слязох отново Воробьовые горы, край Москва река, място, което ме привлича с някаква невъобразима сила. Малко по-нагоре се намират хълмовете от които цялата руска столица може да бъде разгледана като на длан и то напук на нейния мащаб. Но аз походих малко край зимната река и се наслаждавах на всяка минута, която ми беше отпусната от нощта, зимата и боговете на пътешествениците.

Валеше сняг. Винаги вали сняг. И времето внезапно омекна (тоест от минус 10 стана минус 2). Снегът бързо покри почернелия лед. В такива мигове започваш да вярваш, че този изтощителен град отново се връща към своята невинност. Към времената, когато е бил кротък, тих, далечен, потънал в история и сънуващ своето бъдеще.

Москва е като едра жена (Рамщайн направо наричат града „дебелана”). Реката течеше непукистки през столицата, в нея съвсем леко се отразяваха звездите и точно в този миг човек не се нуждае от нищо друго, за да бъде щастлив с онзи кротък вятър на мъдростта в себе си, който винаги е знак или за приближаваща лудост или за безкрайно детство...

Този път успях да вляза в Болшой театър и да гледам операта „Турандот” в него. След близо 9 години на реконструкция голямата зала на тази величествена културна институция най-после бе отворена отново за хората. Луксът вътре е смазващ, а усещането за аристократизъм не те напуска за миг. Всяко събитие в подобна сграда е празник. Вероятно заради това руснаците така се контят за представленията. Човек вижда рускини в изумителни рокли, все едно са тръгнали на кралски бал, а до тях мъже в костюми, които гледат сериозно.

Културата тук наистина е празник. Той витае във въздуха. Седях в ложата, която се намираше точно срещу сцената и се почувствах заразен от този дух на величие. Изгледах дори и цялата „Турандот”. Какво да ви кажа? Пучини добре е пипнал този свой проект, ако използваме модерните термини. В сюжета има съспенс, а Турандот се оказа класическа гаднярка и мъжемелачка. Нещо като оперна версия на Кари Брадшоу само, че с уклон към невинността, а не към оргиите.

Когато най-накрая любовта на сцената окончатело възтържествува отряд от малки деца облечени като китайчета от времето на културната революция с червени знамена нахлуха на сцената, изумено започнах да ръкопляскам. Понеже знам, че творците винаги първи усещат, кога облаците на революцията се събират на света се запитах дали пък и сега творците по цял свят не сънуват голямата промяна и със своите мисли няма да я докарат отново сред нас...

А, когато излязох отново на заснежения Червен площад, направо ми се прииска да тръгна да тичам и да не спра. Москва е направена, за да бъде снежен град, тогава тя изглежда дори по-истинска. Снегът придава великолепен фон на всичко – на блесналите витрини, на странните кубета на църквите, на огромния ГУМ, дори и на къртещите зъбите цени, които биха предизвикали инфаркт у човек, който не е свикнал с екстремни дози капитализъм.

Когато остане лице в лице с красотата човек престава да се интересува от властта и политиката като понятие. Усещането за единение с вселената е толкова метафизично, че обикновената реалност трудно може да те притесни по някакъв начин.

Така бях и аз насред зимата на Червения площад. Една малка точка във вселената. Незначителна. Ентусиазирана. Възхитена.

Над мен валеше сняг, студът беше умопомрачителен, наоколо беше пълно с хора, животът трябваше да продължи, ама на мен изобщо не ми пукаше.

Чувствах се като героят на онова стихотворение на Георгий Иванов, който забелязва в далечината:

И брызги светлые взлетают

То в янтаре, то в серебре...

А на востоке тучи тают

И птицы тихо пролетают

Навстречу огненной заре.

Стихотворението му е писано за Санкт-Петербург, но както казах в тази вселената думите са вход именно към онези градове, които са ни по-близки от другите.

Аз бях именно в такъв град.

И търсех в небето птиците, които летят срещу огнения изгрев...