За Ботев и десетокласничките

След като цял ден слушах за него, най-накрая се поддадох на обществените настроения и намерих есето на младата десетокласничка за Ботев. Прочетох го. Прочетох го втори път, за да се убедя дали не съм пропуснал нещо. Леко ми стана тъпо. Аз не съм от хората, които биха укорили някой за мнение различно от неговото. Дори напротив - в епохата на уеднаквеното мислене трябва да приветстваме всеки белег за различно мнение с красивото преклонение с което душата човешка посреща северните сияния.

Съвсем нормално е една десетокласничка да предпочита Яворов и Лилиев пред Ботев. Те, особено втория, са като мелодия, която дори и да не разбираш можеш да оцениш ритмично, а поезията на Ботев, това се разбира доста рано, е като удар в челюстта, защото тя не признава удобни истини и е удивително непатриотична на моменти.

Проблемът с хейта на Ботев е, че да мразиш него, значи да мразиш неговите истини. Никой никога не е карал отделно взетия човек да вижда в Ботев икона, мисля, че самият Ботев пръв би се възпротивил на това. Но, за да си играеш с неговото име, трябва да си подготвен, трябва да си чел, трябва да си мъдър. Иронията идва оттам, че е лесно да си срещу Ботев в 10 клас. Това е времето в което целият свят се върти около тебе. 

А мъдростта е процесът при който с ужас разбираш, че в днешната епоха ние наистина сме джуджета, които виждат напред само, защото стоят върху раменете на гиганти, които са ги издигнали от блатото.

И, когато натрупаш мъдрост и знания виждаш, че всяка битка срещу Ботев е безсмислена, защото това означава пак да пропаднеш в блатото, понеже той е един от хората, благодарение на които виждаш слънцето...