Истинската революция на лузърите

Неприятно е, когато виждаш как иначе смислени хора са в състояние да се оттеглят и завинаги да живеят в мрачните тевтонски замъци на своите тъмни измислици. Поразително е, когато видиш как човек, който си смятал за анализаторска класа в някакъв момент на литературна лудост започва да прилича на полудял чиновник, който полива с бензин трудовете на живота си и с демоничен блясък наблюдава целият страшен пожар. Болезнено е да видиш как един автор е в състояние да отрече истинската действителност до такива нива, че се превръща в канибал на самия себе си от противното минало за което всички си спомнят с неприязън. Но очевидно това е особеността на епохата в която сме принудени да живеем - все по-често ще наблюдаваме такива гърчове на мисълта, защото когато светът е настръхнал, това е усещане неприятно и тревожно, но поне ни помага да видим какво излиза с мръсната пяна там, където сме предполагали, че има само безкрайна чистота.

И понеже се върнахме обратно в писмовната епоха, артефакти за подводните лудости можем да открием из текстовете, които се носят като айсберги по повърхността на тревожния виртуален океан и чакат в мрака да взривят последните останали островчета от здрав разум.

Повод за тези размисли ми даде тези дни една статия на Николай Слатински озаглавена "Контрареволюцията на лузърите". Без да искам да го обиждам, просто констатирам очевидности - Слатински винаги е бил безграничен апокалиптик. Той е анализатор на безкрайната надежда, която само два дни по-късно може да се смени с потресаващо отчаяние. Неговите възторзи се редуват с неговите депресии така циклично, че по статиите му човек може да си свери политическия часовник или поне да се ориентира за ветровете, които веят в общественото съзнание. Едно обаче не може да му се отрече - той винаги се е опитвал да постигне някакво ниво на обективност и въпреки, че е пленник на лесното обяснение за прехода (БКП създаде всички проблеми), той е анализатор на когото доскоро можеше да се вярва, че адекватно представя своята гледна точка към процесите. Заради това изумителната злоба в текста за който говорих по-горе оставя страничния читател в леко изумление. Оставяме настрани първата част от статията, която е анализ за Русия, защото тя е написана единствено като грандиозен увод към края в който се сблъскваме за първи път с тази идея, че в момента лузърите са взели връх в обществото, а това изпълва душата на десния анализатор със смутен ужас. Нещо повече - тази въображаема контрареволюция, която е парализирала от възмущение перото на Слатински е отдадена на действията на Путин в Украйна. Слатински е като Нострадамус на синтетична дрога - във видението си той вижда една власт, която подхранва сиромахомилството и раздава помощи на бедните (обърнете внимание - раздаването на помощи за бедните е с отрицателен знак в този текст), за да възбуди мрачна вълна от ултралевичарско отрицание, а в халюцинацията на анализатора това е контрареволюция на лузърите, на "простаците, дегенератите и социопатите", които са победили не се казва точно кои, но вероятно умните, красивите, проспериращите, небесните, уникалните, съвършените, съвременните, богатите, модерните и бляскавите.

Слатински влиза в остро противоречие със самия себе си, защото той вече не е склонен да преосмисля прехода. Той превръща себе си в пастор на ужаса, който трябва да заклейми, да посочи грешниците, да насъска хора срещу хора в името на това да възтържествува единствено и само неговата истина, истина, която се споделя от все по-малко хора от ден на ден.

Този текст - "Контрареволюцията на лузърите" трябва да бъде прочетен от всеки. Той е демонстрация на трагедията на българския десен и на гърчовете му из общественото пространство. Те - десните - така и не успяха да родят смислен проект за прехода, който да ги отличи от бесния антикомунизъм, превърнал се в сатаниски култ към безкрайното отрицание. Това, което по-късно измислиха като своя емоционална опорна точка Европа никога не е било партиен проект на една част от обществото, но понеже безидейната им импотентност започна да личи, те решиха да не се отказват от любимата си илюзия, а постоянно да си измислят заплахи за нея, защото единствено и само това беше начина да могат да живеят в мир с раздвоеното си съзнание. Именно този шизофреничен опит на десните да живеят в измислен свят на моралистичен бяс ги доведе до техния истински морален фалит - те пропуснаха факта, че благодарение на техните идеи (да, прилагани и от партия, която се нарече лява) България затъва в безпросветна бедност и средновековно неравенство. Това драма с епични размери, авторите на която днес пищят като невинни ангели и отказват да припознят плодът на своя основен срам. Ето оттук извира тази демонична, направо сюрреалистична злоба, която разкъсва текстът на Слатински като пипалото на извънземен пришълец утробата на Сигорни Уийвър.

Защото това, което Слатински не иска да признае и като типичен десен паникьор вкарва един социален проблем в в сферата на моралните хълцания, е, че лузърът не е естествено явление. Лузърът е социален феномен - това са отритнатите, забравените, ударените хора, хората за които преходът беше като отрова, разрушител на някакво смислено битие и направо катастрофа, която никой не се нае да опише.

Лузърите днес са продуктът на политиката на прехода, която постулира егоизмът като ценност, приватизацията като светиня, изолацията на хората като нещо нормално, а ниските доходи като банален факт на битието. Слатински обаче прилича на аристократ, който на богатата си маса пълна с деликатеси изведнъж обявява, че вече няма апетит, защото се е сетил колко лошо живеят хората отвън неговия свят. Заради това статията му придобива сатанински цинизъм, подобен на фразата на Николай Бареков, че той и богатите му приятели плачат всекидневно за бедните.

Десният анализатор не пише статия, той сътворява направо началото на някакъв ъпгрейд на Откровението на свети Йоан, защото с полубиблейски, полупараноичен език описва своето видение - аутсайдерите, маргиналите, безпардонните, тази ултралевичарска измет, дошла отдясно и отляво, обединила се в някакъв интернационал на боклуците, заплашват поднебесното състояние на ангелската каста на "загрижените за България".

А истината е съвсем друга, но уви Слатински никога няма да е в състояние да стигне до нея. Лузърите не отричат самоцелно. И не са победили изобщо. Тези така мразени лузъри станаха фактор, просто, защото никой вече не може да отрече присъствието им. Тези хора не повярваха в революцията на небесните, защото схванаха, че това е опит за преврат на подлостта. Какво различно предлагаха загрижените за България? Какво ги отличаваше от другите, освен големите им банкови сметки? Лузърите поне един път не дадоха на тези, които ги презират и искат да ги мачкат да се наложат.

И знаете ли защо е ужасен Слатински? Защото най-вероятно вижда, че лузърите са единствено и само тези, които могат да дадат истинската оценка на прехода. Само те имат правото да говорят за стихията, която съсипа техния живот и ги изсмука. Именно те - свещенните лузъри - само знаят как трябва да се преоценява с гняв един измислен и подменен живот. Защото тези - приповдигнатите и небесните - те никога не са били в състояние да видят истината. Те са затворници и пленници на своя собствен кастриран език и кретеноидна интелектуалност. Слатински усеща в този текст, че лузърите отнеха правото на сульо и пульо да се правят на морални съвести и тяхното отрицание не е разрушително, а съживително. Само, че в един евентуален и съживен свят няма да има място за десни позьори, които изпитват единствено и само презрение към обикновените хора. Защото преходът не може да бъде разказван от тези, които бяха част от него. Те търсят индулгенция, а не различен живот. Лузърите - тези, които не бяха допускани изобщо до идеята, че нещо зависи от тях - те ще са тези, които ще разкажат този живо по дру начин.

Това обаче не е контререволюция. 

Това е последната останала надежда за нещо различно в тази изтормозена страна.