Защо България не е и нямаше как да бъде като Украйна?

Съвсем наскоро едно младо юпи, радиожурналист и директор написа програмна статия за събитията в Украйна. В нея той разглежда конфликтът там не като война за политическо влияние, а като битка на идеи. И изводът му е, че Владимир Путин е обречен да загуби, защото всеки човек по света си мечтае за немски печки, скандинавски мебели, холивудски филми и американски айфони. Колективното съзнание на човечеството било в плен на церемонията по раздаването на наградите "Оскар" и на палаво разголените колена на младите актриси, които напоследът играят предимно и само меланхолични вампирки, облечени в модни дрешки в името на всесилното продуктово позициониране.

Не казвам, че авторът на тази статия не е прав. Русия губи световното състезание поради много причини. Но случващото се в момента в Украйна е всичко друго, но не и война на идеи. Най-малкото, ако се опитаме да тръгнем в тази посока с ужас ще забележим, че юпито всъщност не е описало нито една идея освен глобално консуматорство. Това ли ще е рекламната картичка на западният свят вече? Бъдете свободни и си купете шведски дивани! Да живее толерантността и омлетът сготвен в немска фурна! Колко е по-готино да мислиш за права на човека, когато се кефиш на новия си смартфон! От тази гледна точка случващото се в Украйна прилича много повече на касапница за нови пазари, отколкото като усилие за увеличаване на световната свобода. Вероятно авторът на статията все пак е честен. Просто вероятно на някои от нас, някакви романтични останки от виновното минало, ни е трудно да понесем факта, че идеите са приравнени с хамбургерите от лъскавите вериги. В света в който се воюва за тържественото право да си консуматор със свободен достъп до всички екстри на планетата е очевидно, че истинска промяна много трудно ще дойде някъде. И в тази битка няма добри герои. Освен, ако наистина не искаме да героизираме окончателно гледането на раздаването на "Оскарите" и да превърнем тази церемония в религиозен култ по доказване на задничество на духа и отдаденост на евроатлантическите ценности и луксозни стоки.

И именно, защото в ситуацията в Украйна няма добри герои е истинско откровение да се наблюдават българските реакции около тази страна. Те ясно показват, че България може да съществува в своето политическо гето безкрайно дълго време, защото измъкването от такава черна дупка изисква като минимум критично мислене и рационален скептицизъм, а политическите същества в България са готови да отидат на пътешествие до края на истерията, но да не се откажат от удобните обяснения за света, въпреки че отдавна стачкуват и изобщо не работят.

Дясномислещите в България (това е термин, които не е политически, а по-скоро психиатричен, не поради дефект на политиката, а просто поради менталните особености на изследваните обекти) реагираха на ситуацията в Украйна със стонове, възклицания, сподавен гняв и прекомерно количество параноя. Сюжетът, разказан от десен е идеален направо за трилър - кръволокът Путин е обърнал пламтящ и алчен поглед към дребната беззащитна Украйна, стенеща в геополитическия студ, изоставена от ЕС и тя реагира героично като извади паветата от площадите си и построи барикади, а след това почна да превзима сгради. Опитът на страничен наблюдател да посочи, че една част от тези по площадите са доста съмнителни с тези маски, потретите на Бандера и нескритият антисемитизъм, се посрещаше с гневно лаене и обвинения, че лично Кремъл говори през думите на всяко съмнение.

Драмата на българския десен обаче се състои в нещо, което той никога не би признал. С всеки нов ден на протест и ескалация в Украйна ставаше съвършено ясно, че между ситуацията там и ситуацията в България няма абсолютно нищо общо. Разликите всъщност са толкова много, че дори е трудно да търсиш аналогия в политическия гняв в Киев и в протестърското стържене на зъби в София.

България е страна, която е направила своя избор. При това, слава богу, този избор бе направен без драматизъм, защото у нас дори най-изявените русофили са всъщност проевропейци, независимо какво си фантазира психиатричната десница. На България не й предстои някакъв драматичен вододел или революционна ситуация, защото това, което бяхме превърнали в цел на политическия си живот всъщност се оказа постигнато. Четох някакви мнения, че драмата българска била в това, че България всъщност влязла в ЕС без проблеми и това всъщност било лошо, защото не изживяла драматично своя избор. Никога няма да съм в състояние да приема подобно мнение. Не съм ясно откъде извира патетиката на насилието в душата на българския десничар, но със страстта на самонаказващ се монах с камшик, той отново и отново е в състояние да се обяви едновременно за глас на великия европейски хуманизъм и същевременно да призове за лагери за всеки, който се осмели да заяви, че е комунист.

Украинците защитиха своя избор с доста пролята кръв. Историческият опит обаче учи, че там, където е паднала дори е една капка, това никога не се забравя и вкарва всяка в страна в спиралата на политическо самоунищожение. Но все пак протестът им постигна това, което искаше - спечели подкрепа и успя да надделее над властта на Янукович и заобградилите го като кордон олигарси.

Неуспехът на българския протест трябва ясно да покаже, че той никога не е бил по оста - европейски/антиевропейски, както се опитваха да ни го представят. Протестърите в София нямаше как да кажат, че искат да обърнат курса, те заради това почнаха да раждат като некадърни сценаристи сюжета, че правителството едва ли не иска да паркира България в подземията на Кремъл, но тази история с годините така се изтърка, че днес вече я повтарят само тези, за които медицината никога няма да е в състояние да открие каквито й да било хапчета. Българският проблем с протеста дойде именно от това, че хората на гърба си изпитаха и получиха знание, което нямаше как да придобият преди. А именно, че ЕС сам по себе си не означава просперитет и развитие. Че Евросъюза е общност, която се гради основно на икономически интереси и следователно опитът да се изпадне в патетиката на евроценностите тук вече се възприема с тиха тъга. Не смятам, че българите са станали евроскептици. Те насила станаха еврореалисти. На този фон българският протест показа, че България е достигнала някаква задънена улица в политическото мислене, защото е крайно време Европа да не бъде поставяна като аксиома в дебатите, а е назрял моментът за критичен дебат по отношение на ЕС и за това как трябва да се промени той, а с него и България. И понеже един известен протестър въздишаше публично, че трябвало да си внесем протестиращи от Украйна, много ми се искаше да го предупредя, че това ще е убийствено за украинците. По-добре им е в една настръхнала страна, но със запазени мечти, отколкото тук, където от мечтите е останало леко главоболие и политическо объркване.

Изобщо всеки опит за политическа аналогия с Украйна, оказа се, издава не само комплекс и лека форма на малоумие, а е опит за някакъв опит за партийно инженерство, дресировка на психарите, които не могат да живеят, ако някой постоянно не потвърждава страховете им, че те не са автори на собственото си битие.

Няма да подминем и лявата част. В нея също има доказателство, че България не само не, но и никога няма да бъде Украйна. Голяма част от гласовитите леви възприеха точно обратната позиция - тотален хейт към протестите, въпреки, че и това е проблематично. В крайна сметка в самата Украйна много от тези, които не приемат новата власт, не биха тръгнали след Янукович каквото и да направи той. Винаги се получава така обаче, когато тръгнем да гледаме положението в една страна през призмата на нашите народни политически страсти. Тоест през цялото време и леви, и десни се караха за някаква фантазирана Украйна, която просто не съществува в тази реалност. Тази Украйна все повече заприличваше на България, докато в един момент в повечето спорове не бе останало нищо украинско, а редовното българско - "абе, тъпанар, ти ли ще ми говориш, бе". Това, което левите обаче внесоха като разумна нотка в този дебат бе, че те за първи път се опитаха и правилното анализираха зловещата роля, която ЕС изигра в началото за Украйна. ЕС поиска от Украйна всичко без да се ангажира с каквото й да е. Натовари украинците с очаквания, които просто не могат да бъда изпълнени и това в крайна сметка тепърва ще дава своето отражение върху украинската драма. В този ляв анализ можем да доловим меланхолията за неслучилата се не само друга Европа, но и различна България, защото 8 години след членството ни в ЕС, ние още се чувстваме като скитника по случайност, пуснат в чакалнята на двореца, а това усещане се засилва от дежурните лакейски гласове, които като есесовци спират всеки опит за смислен дебат по европейските въпроси.

Но в този спор за въображаемата Украйна у нас, пропуснахме за пореден път поне малко да защитим интересите в истинската. На втория ден от новата власт Радата отмени закона за езиците и с това пряко застраши интересите на българското малцинство, но това пак остана странична тема. Дори един журналист, нека този път да му кажем името - Атанас Чобанов, собственик на сайта "Бивол", от комфорта на своия парижки дом, мерзко написа, че се срамувал от това, че в Украйна има 200 хиляди рубладжии с български произход. Оказа се, че дори по теми по които би трябвало да има моментален консенсус, България се оказа една разделена и кряскаща си нация. Но според цитирания в началото автор ние би трябвало да сме част от света на идеите-победители. Чудно защо ли мебелите, печките, телевизионните програми, мобилните телефони и компютрите, не ни карат да се чувстваме част от победителите в голямото геополитическо състезание на света. Защо ли попадането ни в света на тези вещи не ни донесе виртуална нирвана, а за пореден път препотвърди апокалиптичната представа, че където има трима българи са налице поне 5 мнения. Ние би трябвало да отваряме бутилки с шампанско и да празнуваме, а вместо това България продължава да следи тревожно световния мрак и във неговите безлични форма навсякъде като в огледало да разпознава самата себе си и да се плаши.

Вероятно вещите сами по себе си не могат да бъдат ценност и идея. Вероятно западът твърде много свиква да бъде представляван от марките си, за да може да произведе някаква визия за бъдещето, която да се различава от риалити-шоу.

А пък и нека да посъветваме автора от началото на този текст след като е толкова убеден, че американските айфони въртят света, да се опита да го отвори и да вътрешните му части. 

Дали ще се изненада като види, че повечето от тях са произведени в Китай?