Tuesday, March 18, 2014

Репортаж на наблюдателя: Крим – отвъд лъжите




Над летището в Симферопол в петък вечерта, един ден преди референдума се вее знамето на Крим. То е почти като руското само, където белият цвят е по-широк от останалите. Въпреки, че е почти полунощ цялото летище е пълно с журналисти, камери и светлини. Журналисти от цяла Европа са се струпали в тази инфарктна геополитическа точка, за да видят как ще протече референдума. И повечето от тях лъжат като разпрани, но за това по-късно.
Излизайки от летището в хладния въздух на Крим веднага видях и представителите на доброволните отряди за които западната преса толкова много писа. Изобщо не подходиха с агресия. Един от младежите дойде да ме пита откъде съм и толкова. Като чу "България" вдигна палец нагоре и отмина. Доброволните отряди, после научих, съвсем не са някакви бандитски формирования, които търсят какво да плячкосат. Те са създадени не от желание за насилие, а от горчив опит. На територията на Крим няколко пъти са правени опити за нахлуване на "майдановците", които според местните са обикновени бандеровци и фашисти, защото не се предполага носителите на демократичните ценности да идват с автомати и друго оръжие. Автобусите с въоръжените екстремисти, които идват от западната част на Украйна, хората в Крим вече наричат иронично "поезда дружбы" (влакове на дружбата). Само, че за разлика от всички останали части на Украйна, в Крим антитерористичния отряд "Беркут" не е бил разформирован. Нещо повече - кадри на Беркут от цялата страна идват да помагат в отбраната на полуострова и няколко пъти са спирали въоръжените отряди на "демокрацията". Местните наричат кадрите на "Беркут" с галеното "беркутята".


*********************


После още няколко пъти си говорих си хора  от отрядите за местна самоотбрана. Никой не прояви агресия към мен и то преди да научат, че съм наблюдател. Точно обратното - те сякаш се нуждаеха от публика пред която да говорят, защото с един отряд от трима души проведохме близо 40 минутен разговор. Всички носеха гвардейските лентички, които се слагат в чест на победата. Значи ония могат да се разхождат с автомати по улиците на Киев, а ние дори не сме въоръжени, просто патрулираме и ни наричат бандити, оплаква ми се единия от тях.
Хората от Крим четат много преса, гледат много новини и са възмутени по лъжливия начин по който се отразява техния живот. Западните медии говорят за окупация, руски войници, които патрулират с автомати. Нищо такова не видях. Обиколих половината полуостров - от Евпатория до Ялта, но никъде не видях някакви извънредни мерки или въоръжени части, които да стресират местното население. Всъщност сбърках. Видях цял танк - част от паметника за Втората световна война в Симферопол.
Всеки, който ви каже, че животът в Крим тече по някакъв извънреден начин - лъже като банкер преди световната криза. Контрастът статии в световната преса/реалният живот в Крим е убийствен. Точно обратното - хората си живееха като всякога, само, където вече не искаха да имат нищо общо с предишната си родина. Не съм съдия, за да казвам дали са прави. Но пиша това, което видях с очите си. То нямаше нищо общо с всички репортажи, които прочетох.


********

Попаднал веднъж в размирния Крим разбрах, че аз ще бъда наблюдател в град Красноперекопск. Не го бях чувал изобщо. На летището дойде да ме посрещно лично директорът на болницата в града - Игор Кулбачний, нещо като негов принос в обществената работа на местната общност. Заедно с мен в града наблюдател трябваше да бъде и един белгиец, но украинските митничари не го пуснаха да влезе в Крим. Това е нещо, което няма да намерите в световната преса - украинските митничари до последно се опитваха да саботират пристигането на наблюдатели в Крим
Градът се оказа доста китен и подреден. С около 30 хиляди души население, което не живее бедно, защото в Красноперекопск работят две химически предприятия, които създават много работни места. Местните могат да говорят еднакво добре украински и руски, но вече не искат и да чуят за властта в Киев. С чувството за някаква мисия заговарях почти всеки срещнат, за да разбера какво мисли за референдума. Почти не чух мнения срещу излизането от състава на Украйна. Тези, които имаха притеснения не бяха притеснени за самото отделяне, а за това дали няма да им спрат заплатите, как ще живеят в преходния период.


**********


Говорим си с Николай Николаевич Ишченко, среден предприемач от Красноперекопск . Той е твърдо за присъединяването на Крим към Русия. Прави пред мен анализ на обстановката. Гласувал е за Янукович на предните президентски избори, но твърди, че това е бил изборът на по-малкото зло. Според него най-големият проблем на Украйна е липсата на лидерство. Тази страна така и не успя да роди лидер, който да ни вдъхнови и да работи за всички, казва той. Питам го за Оранжевата революция от 2004 година. Той изпуфтява. Какъв реформатор беше този Юшченко, пита иронично Николай. Правихме избори през половин година и то за глупости. Курсът на долара беше като полудял. Дребният бизнес, който и без това е жертва на тежката украинска олигархия направо е бил на път да изчезне. Според него това, което прави Яценюк е безумно. "Вади армията на учения, ама срещу кого ще стрелят, срещу своите собствени ли?, пита разтревожено той. Разказва ми, че политическата криза окончателно е разделила страната на две. Той е имал за партньор в бизнеса украинец от Западната част, но са се разделили. Той ме нарича "москал", а аз смятам, че е пълен психар, е лаконичното му заключение. Дъщерята на Николай Николаевич учи международни отношения в Киев. Тя, казва ми той, вече не излиза никъде. По улиците там вървят бандеровците с автомати и правят каквото си искат. Никой не смее да излезе нощем. Това вече не е моята страна, е категоричното мнение на бизнесмена. За присъединяването към Русия лично той плаща висока цена - целият му бизнес е спрял. Но така или иначе до една година ще успеем да се пригодим, а с фашистите в Киев никога нямаше да се разберем, категоричен е Ишченко. Него го дразни това, че те постоянно повтарят – „Слава на Украйна, слава на Украйна!”. Вече хората почват да разбират, че тази слава не може да се яде, какво следва след славата, какво смятат да правят, земята ли ще разпродават, за да могат да взимат още заеми?, се неговите риторични въпроси.


*************


В деня на самия референдум за първи път видях с очите си опашка от хора, които искат да участват в референдум. Гражданите на Красноперекопск се бяха стълпили още в ранни зори, а денят беше сив, духаше яростен вятър и валеше гневен дъжд, за да гласуват. До 12 часа на обед бяха гласували 45 на сто от населението. Бях чел из западните вестници, че хората щели да бъдат задължавани да гласуват с автомати и руски войски. Не видях нито оръжие,  нито войници. Жителите на Крим просто искаха да нямат нищо общо с фашистите, които навдигат глава на Изток. Заприказвах се с  директорката на едно от училищата в града - Олга Борисовна Василенко. Тя ме разведе из празното училище. Отвори ми библиотеката. Вътре имаше книги и на украински, и на руски език. Стараем се да учим децата и на двата езика, всеки език е богатство, ми каза тя. Показва ми картините по коридорите. Учителят по рисуване, талантлив художник, е изрисувал важни сюжети от историята на украинската държава. Ние сме един народ, проклети да са фашистите, които ни разделиха, казва емоционално директорката. Питам я защо е убедена, че фашистите са виновни, а не Путин, както твърдят западните медии. "Путин не ни е пращал автобуси с въоръжени бандити, които искат да палят и да безчинстват", бяха нейните думи, "Путин ни помогна Крим да остане мирно място". Директорката описва ситуацията в Украйна и казва, че намира все по-малко общи неща с властта в Киев. "Само преди няколко седмици ние направихме страхотни тържества по случай 200 годишнината на Тарас Шевченко, а дори в Киев не го отбелязаха така. Те предпочитат да честват Бандера", обидена е Василенко.


************


После минавам през Централната комисия и там се запознавам с общинския съветник в Красноперекопск Валерий Леонтиевич Медвед, член на Партията на регионите. Медвед е западен украинец, но като млад се жени за жена от Крим и се преселва на полуострова. Разказва ми, че три пъти е ходил в Киев да участва в шествията "Антимайдан". Хората в града минават край нас и го поздравяват топло. После разбирам защо - Медвед е направил над 15 детски площадки в града. И ги е направил наистина той - с двете си ръце.
Разказва ми, че вече му е трудно да говори с хората от Запад. На 8 март звъннал по телефона на своя съученичка от Иваново-Франковск, за да й честити. Чакали го две изненади - първо западните вече не чувствали нужда да честват този празник и второ съученичката му тряснала телефона с репликата: "Какво правите вие в Крим? Какво?". След 20 минути му звъннала обратно през сълзи, за да му се извини. Почнали да си говорят. Той й разказал, че в Крим няма нищо от това, което е прочела по вестниците или твърдят по телевизията. Тя така и не успяла да повярва. Двете части на Украйна вече са така трагично разделени от политиката, че трудно намират път една към друга. Могат да си говорят през сълзи и с извинения, но не и да се разберат. После му звъннал племенникът му, пак от Западната част на Украйна, за да му каже, че е добре да не ходи там, защото е нежелан. Аз обичам Западна Украйна, там съм израснал, всеки път като се връщах там дарявах на училището си по нещо, а сега какво - вече съм непотребен ли?, пита регионалът (така наричат членовете на неговата партия). Партията му вече е забранена от новата власт в Западна Украйна. Той въздъхва като питам за това.


***********


Още едно наблюдение. Медиите често обобщават - "татарите в Крим са против референдума и не желаят присъединяване към Русия". Без изобщо да се напрягам намерих трима, които са категорично на обратните позиции. И твърдят, че техни познати мислят по същия начин. Настина трябва много, ама много да си избираш събеседниците по улиците, за да можеш да кажеш, че всички татари са против. Някои от хората с които разговарях дори твърдяха, че не приемат Междлиса да говори от тяхно име. Така нареченият Меджлис изразява мнението на около 12 процента от татарите, не повече. Медиите често цитират лидерът на Меджлиса Рефат Чубаров, но от журналистическа гледна точка е тъпо да не потърсиш мнението на обикновените татари.


**************


Заместник-директорката на болницата в Красноперекопск Валерия Антоновна Меняйленко е изключителна готвачка. Жена на средна възраст, която е готвила цяла вечер, за да донесе пирожки и сандвичи на няколкото казаци, които са се включили доброволно към отрядите за самоотбрана и които не получават пари отникъде.  Докато ме гощава със своите пирожки (уникални бяха!) тя ми разказва, че не е от Крим. Родена е в Узбекистан. Моята кръв е татарска, руска и украинска, заради това аз никога не мога да бъда шовинист, казва Меняйленко. Категорично стои на позицията, че Крим трябва да се присъедини към Русия. Това не е само нашият шанс за ново начало, това е нашият начин да дадем отпор на този неонацизъм, който вече е въоръжен, споделя докторката. Откровено признава, че западна и източна Украйна винаги са били разделени. Техните ценности и герои са друго, но никога не съм предполагала, че един ден ще ми дават бандеровци като пример за демокрация, разяснява ми лекарката.
Началникът на болницата - хирургът Игор Кулбачний я подкрепя. "Ако не бяха тези фашисти аз щях да бъда последния човек, който да иска да ставаме част от Русия. Щях да им кажа: "Ребята, да си имаме уважението, но дотук". Когато обаче видях какво става в Киев, когато видях как на втората седмица новата власт депозира 28 тона старо злато срещу заеми, когато видях как хората от "Десен сектор" са господари на улицата, разбрах, че нямаме друг изход. Не Крим се отделя от Украйна. Новата власт в Украйна просто загуби Крим", разказва той.


*********


Обикалях по комисиите и не спирах да се дивя на наплива от народ. После разбрах, че Красноперекопс е в топ 3 на градовете с най-висока активност - след Керч и Севастопол. Активността стигна до 87,7 на сто. Близо 94 на сто от жителите подкрепиха присъединяването към Русия. След това вечерта, въпреки дъжда се проведе концерт. В Симферопол бяха "Любе", в Красноперекопск се задоволиха само със самодейни състави, но пък хората откровено им се радваха. Площадът беше пълен. Заместник-кметът Сергей Гаврилец излезе на трибуната и обяви: "Мы уже Россия". Гръмнаха фойерверки. Хората отваряха шампанско, за да запомнят историческия миг. Всички твърдяха, че дъждът, който се лееше през целия ден е бил на щастие.


************


В понеделник по обед Игор Кулбачний и Николай Ишченко ме изпращат на летището в Симферопол. Обърнах се към тях и им пожелах щастлив нов живот. Двамата възприеха поздрава ми съвсем сериозно. Махнахме си с ръце.
Над летището вече се вее руското знаме.



No comments:

Post a Comment