ВИП-войната срещу близкото минало

"ВИП-брадър - Образцов дом" със сигурност е замислен умишлено като скандален телевизионен проект. Все пак да се опиташ да възкресиш време, което голяма част от зрителите си спомнят и имат собствено мнение за него, е интересен експеримент и заради това избухването на обществени страсти беше повече от гарантирано. Тук няма да се занимаваме с подозренията, че шоуто съществува като опит за зле прикрита постоянна кампания в полза на определена партия, нито пък целта ще бъде да се занимаваме с поведението на звездите в Къщата и оплетените любовни триъгълници, които съществуват там.

Идеята по-скоро е да направим един преглед на това как България приема близкото си минало, постигнала ли е поне някакво елементарно съгласие по него и съответно - затворена ли е веднъж завинаги тази страница от историята, за да можем всички да търсим общо бъдеще в мъглата на прекрасния и гневен свят. Или пък е по-скоро обратното - гръмокипящият коктейл на миналото все още е ярко осветена разделителна линия в обществото ни, която не може да бъде преодоляна лесно, особено, когато този процес е изпълнен с лъжи и скандирания като минно поле с потенциална смърт.

Новият "ВИП-брадър" е замислен като комерсиален опит за реконструкция на социалистическото минало, но именно в това е и неговият голям провал. Опитът да се заиграеш с паметта под формата на кичозно възкресяване на предишната епоха не е в състояние да кристализира истина, а може единствено да предизвика протест на паметта на всеки отделен човек. Защото едрото телевизионно обобщаване на 45 години история няма начин да бъде реалистично, защото времената на социализма са много повече от елементарното разделение, което ни демонстрират по телевизията днес. И това е така, защото "ВИП-брадър" не успява да си позволи хулиганско четене на историята, а го кара в каноните на новото статукво. Днес хулиганско и дисидентско щеше да бъде, ако се бяха опитали не да връщат миналото като карикатура, а да се опитат да видят дали пък нещо в онова време не предизвиква умиление, топли чувства и малко протестна меланхолия. Защото новият исторически канон отдавна до втръсване е омръзнал с безкрайното повтаряне на всички дефекти на социалистическото време - номенклатурата, липсата на свобода, репресиите. Да не говорим, че в основата на дясното съскане за миналото не стои точно това, а най-вече наглостта на комунистите, които унижили наследниците на старата буржоазия, приравнявайки ги с всички останали хора.

Така телевизионният продукт не само не е някакъв бунт в мисленето, но влиза в досадното бръщолевене на безкрайният сериал за осъждането на комунизма като някакъв псевдодемократичен ритуал. През него минават най-убедено обикновено отрочетата на старата номенклатура, принцовете на социализма, които искат да заличат миналото си и така завинаги да бъдат част от управленските елити. Не натоварвам едно риалити с идеята да бъде освободител завинаги от комплексите на тема социализъм, но, когато тръгваш да се заиграваш с този сюжет, то със сигурност трябва да имаш нещо наум.

Аз смятам, че миналата епоха у нас е проблематична, защото за първи път в историята на България тя осигури модернизацията на една изостанала страна. Тази модернизация бе толкова закъсняла и необходима и вероятно заради това България остана една от страните, където социализмът не преживя нито една обществена криза и не създаде мощно дисидентско движение, което да е морален коректив в дните на прехода. Именно това е загадката на социализма, а докато разсъждаваме за него с телевизионни термини или с комплексите на номенклатурните отрочета, които свръхнатоварват собствените си алабализми с думи като "дискурс" и "постмодернизъм", никога няма да успеем да затворим тази страница или поне да постигнем разбиране за нея.

Телевизионното пресъздаване на социализма е обречено да бъде невярно, защото то се втурва по пътя на най-малкото съпротивление и по-скоро изтупва прахта на митологията, а не на реалистичната ситуация. Свеждането на цялата епоха до разделението - кадри на Политбюро и обикновени пролетарии от работническо общежитие може да сработи за предизвикването на напрежение, но по никакъв начин не огледален образ на всичко, което се е случило. Защото всеки човек със спомени за миналото ще ви каже, че въпреки подозренията за лукса в който тънат номенклатурчиците, по-голямата част от българите не са са чувствали неравни в социалния си статус. И това е едно постижение, което вероято никога повече няма да се повтори в микросвета на тази държава. А пък подобно усещане вероятно е причината, днес, 25 години по-късно, все още много хора да си спомнят времето на социализма с носталгия, която не иска да изчезне, въпреки, че толкова много брадата интелектуалци все водеха война с нея. Тяхната битка се оказа неуспешна и провалена, защото не можеш да се бориш чрез лъжи с историята. Тя, историята, е коварна наука и не оставя медийните подлизурковци да правят с нея каквото си искат и да я огъват все едно е състезателка по художествена гимнастика. Не е ли така?

От години една групичка от грантови интелектуалци или просто от луди на свободна практика постоянно се опитва да ни обясни, че основен проблем на българското общество бил това, че не сме осмислили периода на комунизма и не сме си извадили изводите от него. Истината е обаче, че реваншистките прочити на миналото никога не издържат, особено, когато ги правят хора, които имат биография на лакеи преди и героични съвести сега. Опитът за подмяна прави осмислянето на социализма преди, защото, за да бъдат героични слугите от миналото днес, те трябва да представят миналото като място на пълен мрак и тотален хаос, въпреки, че е ясно, че няма как да е било само това. Заради това често вместо реално знание ни се поднасят спомени, за да може предишният свят да бъде изрисуван максимално черно и следователно завинаги забравен.

Спомените не могат да бъдат реална основа за историческо знание. А днес, и това е проблемът, интелигенцията, в нейната най-медийна част, се опитва да ни представи социализма като набор от индивидуални истории. Така преди няколко години се появи един сборник със заглавие "Аз живях социализма", съставител на който беше гуруто на "умните и красивите", законодателят на абсолютната скука в литературата Георги Господинов. Именно заради подобни интелектуални творения днес имаме радикален проблем със социалистическата епоха, понеже съществува определен диктат в начина по който се опитват да ни накарат да го възприемаме. Например в този сборник има една култова история на семейство, което през 1986 година яло марули, облъчени с радиация от Чернобил, а после се натръшкали болни моментално. Човек и без да е голям специалист по радиоактивност знае, че радиацията съвсем не действа така, което не беше попречило да съставителят на сборника да помести този абсолютен фентъзи-разказ като вълнуваща изява на истина. Което пък ни разкрива другият проблем - не можеш да накараш всички хора колективно, особено тези, които са го живели да възприемат социализма по един и същи начин.

Точно по същите параграфи се проваля и "ВИП-брадър". Телевизионната истина за миналото е само спектакъл. Опитът социализмът да бъде реставриран като някакъв върховен кич и съответно завинаги да бъде прокълнат също е леко проблематичен. Ясно е, че това е битка за съзнанията на младите поколения, които трябва да преглътнат предварително подготвената им истина и никога да не проявят съмнение, но все пак нещо в цялостната схема куца.

Защото човек започва да си задава въпроса - защо се води толкова ожесточено битка срещу нещо, което, ако е било на една трета толкова гадно, колкото го описват би трябвало да хвърля в ужас и сълзи всеки отделен индивид? Защо медийните мърморковци постоянно се взират с изпотени погледи в меланхолията на хората по миналото и твърдят, че носталгията е някакво политическо инженерство за промиване на мозъци? Толкова пъти се опитваха да ни дават хапче за амнезия за миналото, а това, че то не работи и до днес е радикален за една платена групичка в нашето общество. Създаваха институти за комунизма, водиха битка с неговите паметници, спонсорираха проекти, които да изкарват миналото като някаква смесица между мрачно фентъзи царство и Северна Корея на квадрат. Сега започват и риалити-война с това прокълнато минало, което искат никога да не се случвало и тази битка няма шансове скоро да спре. Но отвъд кича, отвъд яростта, отвъд опитите историята да бъде разказана като анекдот, има проблем, който трябва ясно да видим и да очертаем.

Не е ли белег на провал на всички усилия, че от 25 години кресливите все се опитват да хвърлят кал по онази епоха, а пък тъпите лузъри-българи продължават да въздишат с меланхолия по нея. Убеден съм, че на повечето от тях изобщо не им се живее в тоталитаризъм. И меланхолията не е реставрация на миналото, тя е обвинение към политическите шоу елити, които след това се издъниха гръмовно. Политическият проект на преходна България се издъни по всички линии и неговата легимност рухна в очите на хората, защото той не осигури по-добър живот или бъдеще, а разруши нормалния живот и се опита да представи лудостта като някаква върховна ценност. Меланхолията по миналото е протест и то най-силният от всички възможни, защото именно през нея минава онази тънка червена нишка, която напомня, че не винаги се е живяло така смазващо и бедно.

Историята на предишния период трябва да бъде заличена, за да се убие завинаги желанието за различен живот, за различен свят, за малко повече справедливост. В този смисъл това е битка на новата олигархия, която чрез тази война иска да представи кражбите си като нещо завинаги неотменимо. Която иска да внуши, че промяна няма никога да има.

Но паметта на българите както винаги е тяхното най-силно оръжие. Това е кротка памет, обагрена в меланхоличната светлина на спомена, в идеята, че онова преди не беше добро, но това, което е днес е просто нетърпимо и през тези спомени хората просто отказват да бъдат подчинени на интелектуалното статукво и напук на интелектуалните шамани, които се опитват да промиват мозъци със своите сатанински интерпретации, просто искат да помнят. Тази ВИП-война е просто поредна битка с паметта. 

Няма да успее.