България – мръсна стийм-пънк приказка

България, нека да бъдем честни, затъва все по-дълбоко и дълбоко в блатото на отчанието и безизходицата, след всяка поредна трагедия. Това е някакъв самозатворен кръг на разрушението, някакъв сгрешен и подменен живот, но никой вече не притежава нито езика, нито протеста, нито гневът, за да строши оковите на клишетата и поне веднъж да се потопим в изгарящата истина за всичко, което ни се случва. Сега ситуацията се повтаря. Трагедията в Горни Лом за пореден път доказва всичко това. България прилича на стара запусната фабрика, на някаква машинария, извадена сякаш от стийм-пънк роман и е драматично неизбежно някаква част от този ръждясал механизъм да не даде на късо. И тогава се случва най-лошото - страната дава съвсем невинни жертви. Хора, чиято единствена вина е, че е трябвало да се борят отчаяно за парче хляб, че е трябвало да живеят в страна, която на практика не дава пет пари за тях, че оцеляват в ситуация, която би накарала по-цивилизовани хора да изхълцат драматично и мелодраматично да се предадат.

Но най-гадното в целия този цикъл е имитацията на загриженост, която се демонстрира. Винаги е по един и същи начин. Министрите си строшават краката да тичат на мястото на инцидента, за да дават интервюта с тъжни лица и равни гласове. Премиерът (дори и, когато смята, че народът го иска на мач в мигове на трагедия) също се обажда, за да обобщи как сега цялата мощ на остатъците от държава ще бъдат впрегнати, за да се подсигури светло бъдеще и световна сигурност за всички, които са имали щастието да оцелеят. Леят се едни литературни обещания, институциите, които иначе са далечни, студени и алчни, се сещат, че съществуват в името на хората и почват да леят едни прессъобщения преливащи от вселенска загриженост и късно предоставени факти. Журналистите търчат с микрофони след овластените и задъхано им задават вече безсмислени въпроси. Правят се живи връзки. На другия ден някой се сеща, че е страшно готино да се обяви и ден на траур. Вестниците излизат с черни цветове. Телевизиите пускат траурна музика. Няколко интелектуалеца, които се изказват по всички въпроси, почват да шестват по сутрешните блокове, за да обясняват как нишките в обществото са разкъсани. По-драматичните тв-водещи ще дръпнат тежки есета за посткомунистическите синдроми на преходните политически отношения. Политическите сили ще излязат с тежки декларации - левите ще обвинят десните, а пък десните ще почнат да говорят, че държава няма, въпреки, че през останалото време тази държава толкова им пречи, че приличат на пациент с редовен зъбобол.

Но истината е, че всичко това е само имитация. Нищо повече. Защото това са думи, думи, думи, нищо друго освен думи. В България вече свикнахме думите да прикриват липсата на реалности. Обещанията да заместват действията. Лъжите да са единственият начин да преживеем още една година. Не разбирайте написаното като обвинение. Кого да обвиниш? Всички сме част от този самозатворен цикъл на баналната измама и най-тъпото е, че наистина е трудно да посочиш някой с пръст - просто всички са еднакво отвратителни.

А през това време бедствията продължават да се случват. Всяка година около 100 души загиват на работните си места. Може би си спомняте как преди около месец жена се уби с асансьор. Няколко години по-рано подобен инцидент се случи отново. Когато стана първият инцидент - цикълът - търчащи министри, загрижени журналисти, събудени институции се повтори. Но се оказа, че зад думите не е предприето нито едно действие. Нито едно. И така небрежността отново уби. Имитацията пак взе жертви. Псевдодържавата отново се превърна в софт-концлагер.

И всеки път дори опита ни да осмислим този сгрешен, сбъркан и подменен живот също удрят на камък. Това е най-големият затвор от всички - затворът, който е станал така голям, че изглежда сякаш никога не може да се избяга от него. Затворът на отчаянието. Затворът на липсата на перспектива. Затворът, който е карал хора да работят за по 250 лева на работа за която са знаели, че е безумно опасна, защото алтернативата е била единствено и само глад. В началото на 2013 година, малко преди така мразените днес зимни протести, преди наричаните днес "провокация" и "метеж" недоволства, България бе поразена от нещо невиждано в своята история. Хора, които започнаха да се самозапалват публично като единствена възможност за бягство от тъпотата на живота, който прилича на стена без край. Това пак е гърч на душата на едно общество, станало пленник на тъпи клишета, отчайващо големи лъжи и измамата, че този живот и този свят нямат никаква алтернатива. Това е проблемът. Никой не е в затвор. Просто ни лъжат, че прозорци няма. А със сигурност изход от тази имитация има. Просто лъжата не може да продължава безкрай, патетиката на слугите не може да е вечна, спектакълът на платените клакьори рано или късно ще свърши и тогава ще се види, че през цялото време е можело да се живее по друг начин, можело да е има различен живот, можело е жертвите да не бъдат толкова много и огънят никога да не бе поразявал телата на отчаяните хора. Можело е взривовете в Горни Лом никога да не се случат.

Хората рано или късно проглеждат. И тежко за актьорите в имитацията, когато това стане. Това е единствената надежда, която мога да дам.

Мисля, че не е чак толкова малка.