Следващият кабинет – българската ебола

Ако великият анархист Нестор Махно, увековечил се грандиозно с репликата: "Бий червените докато побелеят и бий белите докато почервенеят" можеше да финтира небесните власти и да си извади нелегална виза, за да намери път отново към нашия свят, щеше много да се изкефи на това как българската политика попадна в състояние в което се отнася към властта като пациент заразен с вируса на ебола. Досега в историята на това, което иронично наричаме "преход", никога не има ситуация като тази - толкова много възможности за съставяне на правителство и толкова много нежелание от страна на политическите елити. Май все пак протестният урок от извънредните парламентарни избори бе разчетен подсъзнателно - народът вече не чака светло бъдеще и краткосрочните му надежди са свързани с това да замерва с яйца и домати следващият, който си позволи да управлява високопарно и от екрана на сутрешните блокове. Това са две паралелни реалности - хората, които не очакват нищо добро оттук-нататък и политици, които се консултират за кабинет, но с такова нежелание, че все едно се дискутира кой от всички тях да бъде опакован в специален колет, поръсен с апетитни подправки и пратен като кулинарен дар на човекоядците от Тимбукту като дар за началото на нови дипломатически отношения.

Махно щеше да оцени този политически блокаж, защото в неговата бунтовна фантазия властта сама по себе си е форма на зло, държавата като продукт на богаташките елити абсолютно също, но пък като анархист той винаги е подозирал, че ако пресираш революционно тези черни гнезда на политическия порок, те ще започнат да се пропукват и да се разпадат. Не знам дали в България виждаме началото на някакъв неосъзнат анархизъм, но при всички случаи изборите вместо да отговорят на въпроси запратиха страната в лабирин от който няма кой знае колко изходи.

Най-интересно в тази ситуация е поведението на първата партия - ГЕРБ. Те минаха в абсолютна опозиция на себе си отпреди няколко месеца и организираха спектакълът "консултации" вероятно, за да театрализират докрай размера на своята трагедия. В началото на лятото лично Бойко Борисов като гневен пророк, видял апокалипсиса твърдеше, че спешно е необходимо ново правителство, че бързо трябва да се взима 5 милиарда заем (в някои негови изяви заемът стигаше и до 8-10 милиарда, но знаете как се отнасят творческите души към числата - като морски гларус към направените през лятото бройки), че ако не се предприемат мерки веднага всичко отива по дяволите. Оказа се, че всички изречени апокалиптични заклинания са били най-банален пиар, защото след като се станаха първа политически сила, но за ужас само с 84 депутати, от ГЕРБ изведнъж решиха, че държавата може да си позволи почти цял месец безвремие в който те да си открият подходящите коалиционни партньори в парламент, пъстър като латиноамериканска традиционна носия.

Всички тези тънки сметки доведоха до радикална промяна в поведението на Борисов. Мачото отстъпи на загрижения генерал, разказващият вицове от Банкя се опита да се преоблече в дрехите на пастор, който проповядва смирение и скромност, обвинителят отстъпи място на разтревожения - изобщо пред очите ни най-голямата партия като хамелеон смени цвета си само и само да си осигури партньор, който да завлече със себе си на политическото дъно.

Първи в клопката попаднаха представителите на Патриотичния фронт, които обаче бяха достатъчно хитри да не се вържат на възкресената от нищото формула "правителство на споделената политическа отговорност" и обявиха, че са готови да гласуват за кабинета, но не и да участват със свои представители в него. Част от Реформаторския блок, особено онази, която вече не сънува как влиза в министерските кабинети и щипе секретарките по дупето, също почнаха да разбират, че влизането в коалиция с ГЕРБ е капан, защото партията на Борисов се нуждае от съюзи само докато не успее да си осигури достатъчно индивидуални депутати, които да гласуват проверено и правоверно. За да дразни десните пък лидерът на ГЕРБ си остави отворена вратичка към БСП и заради това единствената среща, която проведе очи в очи бе с председателят на левицата Михаил Миков. Там най-накрая бе сложен край на двуседмичната задявка - БСП обяви, че остава в опозиция, а Борисов трагично измърмори, че е все по-скептичен към това, че може да се състави стабилно правителство. И според много наблюдатели след тези разговори лидерът на ГЕРБ е изглеждал слаб, безпомощен и объркан, както никога досега в своята политическа кариера.

Тук като в картинен комикс с глас зад кадър трябва да попитаме - защо се стигна дотук? Какво не изчислиха ГЕРБ? Какво пропуснаха? Къде кривна техният план за овладяване на властта? Защо в миговете, когато трябваше да се консумира величие, те консумират единствено тъга?

Отговорът, разбира се, най-вероятно е многопластов и дори философски, но има конкретни изражения на политическата катастрофа в която попаднаха ГЕРБ и то изцяло по тяхна вина.

Веднага след оставката на Пламен Орешарски президентът Росен Плевнелиев инсталира на власт служебен кабинет, който можем да сравним с коктейл забъркан от три дози ГЕРБ, две дози "Протестна мрежа", една доза скучаещи представители на Реформаторския блок. Като маслинка в цялата концепция дойде премиер, чието его е сравнимо с това на Евгений Минчев и който преди протестърските си времена бе известен с хвалбата си, че е "опасен комунист". Тази конструкция бе опит да се тества дали ГЕРБ и другите десни ще успеят да управляват добре в коалиционен кабинет. Точно заради това ролята на Близнашки и компания беше една-единствена. Въпреки, че по конституция задачата на служебното правителство е основно да подготви избори, служебният премиер влезе активно в ролята на метла на Борисов и направи чудовищна чистка в администрацията. Под политическата секира на назначения министър-председател попаднаха над 400 чиновници, две-трети от областните управители, десетки шефове на агенции. В българските политически условия е прието всяка власт да разчиства, но тук не говорим за власт, а за временно състояние между две управления. 

Използването на този вакуум за извършването на политически нечисти действия е един от факторите, които със сигурност повлияха на резултата на изборите и накараха хората да търсят алтернативата в много партии. Защото същинското задкулисие е това, което предпочита да урежда своите сметки без никакъв контрол, а точно това се случи със служебния кабинет. Близнашки става и ляга с идеята, че е заслужил титлата "почетен борец със задкулисието", което е доста нагло като се има предвид, че именно с неговите подписи бяха извършени толкова варварщини в изпълнителната власт. Някъде по средата на предизборната кампания Бойко Борисов май се усети, че това е нож с две остриета, който реже живо месо от неговия гръб и почна да съска, че министрите са се "вгламили", но така или иначе - следите останаха.

Флиртът на Борисов с протестърите също се обърна и гръмна в лицето му като спукан балон. Защото вувузелите на морала в крайна сметка се оказаха властови маниаци. Протестърите сложиха луксозни костюми, скъпи вратовръзки и напълниха министерствата със своето творческо безсилие. Оказа се, че тези, които трябваше да бъдат талибани на морала и активно да бдят в политическата нощ за престъпления почти веднага се вписаха в статуквото и то без никакъв проблем. Нещо повече - те започнаха веднага да въртят старите схеми, изпечените мошенически номера, същите нелицеприятни назначения, каквито правиха всички предишни управления и така завинаги изградиха стена между себе си и обикновените българи.

Какво можеше да си мисли един протестирал през зимата на 2013 година, когато вижда как летните протестъри овладяват властта и сядат да пият уиски с големите монополисти, а малко след това праскат на масата нова, увеличена сметка за тока. ГЕРБ се заиграха с протеста, а и протеста се заигра с Борисов и тази комбинация почна да прилича на същество от извънземен филм. Всички протести балони от лятото се спукаха до един. Защото лозунгите бяха красиви, но хората зад тях не носиха никакъв смисъл, освен желанието да се доберат до държавна работа. 

Именно тези два фактора препънаха ГЕРБ в тяхното планирано връщане на власт. И днес партията на Борисов е нещо като жертва на своето минало. Никой не иска фактическа коалиция с нея, защото кой иска вампир за свое гадже? Борисов опита всички възможни формули за които се сети или за които му казаха, но е очевидно, че не се чувства удобна в нито една от тях, защото те спъват неговата свръхцел - да присвои за себе си президентското кресло и да осъществи своята лична утопия - да стои отстрани и да дава акъл, докато другите се потят. Пътят към "Дондуков" 2 обаче стои на едно управление разстояние, а това управление е като взривна зона в която неизбухналите мини тиктакат и чакат само някой с невнимателни крака да мине покрай тях. И тук дори не говорим за проблема КТБ, раздут от медиите докрай, въпреки неяснотите в него. Говорим за бълбукащото социално недоволство, чийто кипеж се чува от всеки, който има сърце и неугаснала съвест. Този кипеж е опасен, защото той вече отказва да припознава партии като носител на свой интерес, а е самостоятел, активен и протестен и не се знае как ще самоизрази себе си на следващите избори. Следващото управление е минирано от този неясен ропот, който ще се разраства, защото бе излъган от всички възможни страни.

Всичко описано е сигурен знак за политическа криза, но не от тези баналните, а от онези структурните, когато всички вкупом се оказват непотребни и ненужни. Точно заради това в началото призовахме духа на Махно. Според легендата неговата тачанка е имала надпис отпред: "Ще ми избягаш, ама друг път", а отзад "Ще ме хванеш, ама друг път". Човек понякога разчита, че именно в този бунтовен анархистки светоглед се крият някакви отговори. Или най-малкото надеждата на това, че хората могат да излязат от блатото на баналната политика и да потърсят друго бъдеще за себе си в света без да зависят от задкулисия, маниаци, нарциси и службогонци. 

Знае ли човек - надеждата може да се окаже най-мощната политическа сила по тези изтормозени земи.