През 2011
година кандидатът за президент на партия РЗС Атанас Семов от стотици билбордове
из България обясняваше как той и само той ще има силата да уволни Бойко
Борисов. Бяха златни времена. Яне Янев & co играеха ролята на фанатизирана
опозиция и обещаваха на едро с плюнки на уста.
Само седмица
след изборите обаче Янев и Семов поискаха аудиенция при Борисов, целунаха му
ръка по начин сходен в описаното от Марио Пузо в "Кръстникът", а след
това РЗС стана фанатична про-ГЕРБ партия, а лидерът на формацията се превърна в
изпълнител на дребни мръсни поръчки.
Същото се случи
и с лидерът на ББЦ Николай Бареков. По време на предизборната му кампания
неговите билбордове обещаваха светло бъдеще без Борисов и без ГЕРБ, а самият
председател на партията намекваше, че ще отиде да гласува с бяла риза, че като
го прострелят ясно да се види как се е жертвал млад и зелен за свободна
България.
Днес обаче
виждаме как неговата партия се самопредлага в управлението и е готова да
преглътне ГЕРБ като първолаче ментов бонбон. Народът нарича подобни политици -
измекяри. Тази дума е истинска политическа поезия. Трябва да й направим
музей.
Описаните
случаи трябва да ни послужат за няколко генерални извода. Очевидно в
предизборните кампании трябва да се наложи ограничение на говоренето кой кого
ще уволнява, вкарва в затвора или ще отървава България от него. Политическото
знание показва, че такива закани не само не се изпълняват, но и отправилият ги
радикално променя поведението си след вота.
Второ - може да
задължим партии да говорят максимално неясно, оплетено и клиширано, когато
обещават нещо, защото това ще позволи обещанията им да бъдат интерпретирани
свободно в следизборния период и няма да има нужда лидерите им да се червят.
И трето - в
Избирателния кодекс да има клауза, когато политик постъпи арогантно и погази
своите обещания, поне да облича костюм на кабаратен актьор и да изпее нещо, че
електоратът да се забавлява. Защото иначе той скърца със зъби и не се знае кога
ще пристъпи към крайни действия.
No comments:
Post a Comment