Винаги съм се
чудел на хората, които са в състояние да мразят собствения си народ толкова
много, че постоянно за нещо да му се мръщят, постоянно нещо да размахват пръст,
постоянно да скърцат и стържат със зъби за дебилите с които са оградени. И тук
не говорим за дясната интелигенция, чийто любимо занимание е постоянно да ругае
с модерни дума тъпите и православни лузъри, които ги вбесяват толкова много, че
пяна им капе от устата. Говорим по-скоро за интелектуалните сноби, чието любимо
занимание е да пишат статии за това как съществуват в една среда само с
простаци, идиоти, неграмотни, профани, хулигани, скот като скот. Тази яка
омраза към българите е интелектуален продукт на жълтите павета, патент за
презадоволени гъски, които през живота си рядко са се борили за парче хляб и,
когато човек си приничини мазохистичният гърч да изчете нещо от тях, му идват
наум две неща - или да удари една малка крушова и да се успокои или да го удари
на смях като начин за спасение от тази псевдоинтелектуална отрова, така диво
фиксирана в собственото си его, че просто е чудно как така е забелязала нещо от
околния свят.
Точно с подобен
бисер се сблъсках тези дни - статията на Мария Кисимова "Възпитан по български", която ме изуми с нивото на изсъскан хейт, който е успяла да
концентрира авторката. Представа си нямам коя е Мария Кисимова, а и нямам
енергия, нито желание да я гугълвам. Предпочитам да си я представям като
обобщен образ на този интелектуален хейт, който разяжда съзнанията на много
хора, въобразили си, че плуват в някакви далечни и небесни облаци над
реалността.
Та този обобщен
образ Мария Кисимова, тази метафора за мизерията на псевдоинтелектуалеца е
тръгнала да си прави разходки из привичките на народа и пръска киселина срещу
всяка една от тях. Не казвам, че взет колективно нашият народ няма и неприятни
страни, но след като съм посетил и някои и други държави, смело мога да твърдя,
че по нищо не отстъпваме на техните общества, освен по липсата на самочувствие.
Кисимова обаче
е взела на обстрел не лошите, а някои от най-добрите черти, които притежават
българите. Например - авторката се дразни, че от факта, че навсякъде, където
отидеш хората ти предлагат храна и те карат да ядеш. Кисимова стига до
виртуозни висини като трябва да пресъздаде отвращението си: "Пълните с
връх чинии, от които преливат готвени манджи с мазни сосове, са част от
детството на всяко българче, а "да е нахранен" е условие за щастие у
госта, подредено в ценностната система на деветдесет процента от
българите".
Храната е важна
за нашия народ, защото никога не имал щастието да живее много богато. Това е
остатък от бедното ни минало и реакция на мизерното ни настояще. Храната има и
християнски смисъл, но няма да стигаме до такива дълбини, че пак някой ще
изхейти опитите за религиозна патетика. Лично на мен това, че дори и
най-голямата бедност не лиши българите от най-важното им качество да споделят
трапезата си и да настояват гостите им да са нахранени, ми е изключително
симпатично. Да посрещаш с храна не е обикновена привичка - чрез храната ти
даваш живот, отваряш себе си към другите. Гощаването на госта още ни напомня за
онова време в което гостоприемството е било основна черта на благородството на
духа. И, да, много хора са готови да ти дадат храна у вас, но това лично аз
никога не съм го тълкувал като нещо гнусно, а точно обратното - това показва
реална загриженост за тебе, реален интерес към живота ти, а не само кухи фрази,
изпразнени от съдържание. Животът в България не прилича на лъскаво списание,
където всички ядат единствено екзотични хапки и слава богу. Въпреки натиска
отвън, нашият живот още не е станал изцяло пластмасов и кичозен като интериор
на лъскаво столично заведение. Разделянето на храна е висша степен на
съпричастност и говори за истински отношения между хората, а не за напудрена
снобщина. Трябва да си много ужасен човек, за да не си в състояние да оцениш
този жест, това благородство, това, което те отличава от студенината на други
държави.
Феноменално е и
друго. Дамата се дразни от това, че българите ръкопляскат в самолетите и
представи си божке, в театрите. Не съм наясно това откъде дойде. Когато за първи
път се качих на самолет нямах представа за ръкопляскането накрая, но когато
другите го направиха ръкоплясках и аз. Казах си, че това е един благороден,
изискан и доста културен начин да се благодари на пилотите, че са опазили
нашите животи, че са ни прекарали през сиви облаци, неясни турбуленции и други,
за да ни стоварят живи там, където сме тръгнали. Нещо повече говорил съм с
пилот, който казва, че всеки път като чуе ръкоплясканията му се сгрява сърцето
и заради това ми е чудно защо нещо толкова топло, интимно и неподправено може
да бъде взето като прицел на хейт. Подобно нещо подсказва, че въпреи наслоената
мръсотия от бедния живот, под целия прах на мизерията, в душата на хората още
се крият светли чувства, някакъв порив към доброта, към благодарност, който е
наистина смислен и заслужава поощрение, а не този висококултурен истеричен
писък.
Дамата обаче се
развихря - нея почва да я дразни - кихането, кашлянето, разговорите по
моблините телефони и, боже мой, шумното пикаене в градските тоалетни. Последното
вече ме оставя безпомощен, защото след като прочетох това знаех, че следващата
част ще бъде как бай Ганьо не може да бъде превъзпитан и, че българите са
такива простаци, идиоти и дебили, които не осъзнават, че имат привилегията да
дишат един и същи въздух с Кисимова.
Човек трудно се
съвзема, когато налети на толкова хейтърски текст, написан от някаква лигавееща
се буржоазка, която сигурно минава за аристократка в своите очи. Аз пък смятам,
че този народ не заслужава такова отношение. Добър или лош - това са твоите
хора, с тях ще си близък, тяхната кръв кипи в твоите вени и заради това всеки
текст, изпълнен с хейтърство е равносилен на цепуко. Виждал съм какво правят
пияните англичани в Слънчев бряг - нека след това да ми говорят, че ние не сме
културни. Виждал съм маса в закусвалня у нас след като на нея са били германци
- приличаше на платно на абстрактен абстракционист. Виждал съм скандинавци да
повръщат в краката на хората, препили с повече алкохол отколкото може да изпие
пернишко село. Заради това, когато видя концентриран текст за възпитанието на
българите, ми идва да организирам един туристически тур за повишаване на
националното самочувствие. Ние не само не сме по-лоши от останалия свят, в
много отношение сме с пъти по-добре. А най-добрата ни черта е скромността - не
можем да осъзнаем факта, че честно превъзхождаме с много тези, които ни дават
за пример.
Аман от
проповедници на благородното възпитание. България е една от малкото страни,
където минава за бон-тон сред "интелигенцията" да плюеш народа си
постоянно и грозно. Това не са ботевски нападки, който е искал да събуди
хората, това са псевдоаристократични глезотии на недоучили сноби, които си
представят живота като някаква стерилизирана бяла стая с възможно най-кичозните
мебели на земята.
А българите
може да са начумерени, но, боже мой, имат всички поводи за това. Този живот е
смазващ за обикновените хора, изоставени от власт, мачкани от нечовешките
сметки, тъпкани от монополи, унижавани от интелектуалци, пренебрегвани от
лекари, станали жертва на политически елит от хищници. Тези, които имат повод
за усмивки вероятно не живеят много-много тук. Още Кирил Христов беше
предсказал, че когато ножът удари о кокал, този народ ще се озъби и тогава ще
прозвучат тръбите на възмездието. Защо ли имам усещането, че такива като
Кисимова изобщо няма да се кефят на тази усмивка?
Това само ме кара да я чакам
с нетърпение.
No comments:
Post a Comment