Подсъзнателният страх на олигархията

Интересна случка от дебата за социалната държава между Петър Ганев и Петър Волгин. Ганев, който този път се беше подготвил, а на места говори дори и интересно, стига до класическия капан за десни в България. Те всички, рано или късно, попадат в него с драматичен писък. Значи от една страна те не са за "социална", а за "правова" държава (сякаш едното може да бъде разделено от другото) и винаги стигат до темата, че не пазарът е виновен (пазарът е непогрешим, хахха), а политиците и олигархията изкривяват всичко. Тоест олигархията пречи. Ако питате онези летни протестиращи от миналата година и те бяха на протест срещу олигархията. Съществена част от дясното фентъзи е това, че ако се установят някакви мистични "правила" държавата изведнъж ще дръпне все едно сме й сипали ракетно гориво в двигателите, а всички дечица ще растат доволни, красиви и дебели, под благия поглед на проповедниците на църквата на Айн Ранд. Но понеже никой не може да спре човек да вярва в политическия чиклит, всеки десин, ако го спрете на улицата ще ви кажа, че негодува, мрази, хейти олигархията. Същото направи и Ганев. В момента обаче в който дадеш инструмент на десницата за разправа с тази олигархия - а именно отнемането на нейната собственост, което е политическият еквивалент на удар с чук в топките, десния почва да върти очи, да говори несвързано и всячески да отбягва тази тема. Същото стана на дебата - Ганев стигна до задънената улица - олигархия има, но няма как това да се промени насила. Волгин каза точно обратното - "ами дайте поне да опитаме". Направи ми впечатление, че точно в тази част присъстващият на дебата мастит бизнесмен Сашо Дончев, очевидно прероден като закален либертарианец в този си живот, почна да нервничи. Той усети, че десният икономист е в капан от който няма мърдане. След това, когато Волгин вече предложи наистина да опитаме да вземем собствеността на олигарсите (не на всички богати по принцип, а просто на тези, които са забогатели по нечестен начин), защото, цитирам дословно "това са нашите пари", Дончев вече не издържа и почна да мърмори на висок глас: "Не са вашите пари. Не са вашите пари". Тогава Волгин нанесе големият удар - "Добре де, на другите ще ги вземем, вашите може и да ги оставим...". Мисля, че този дебат ще се запомни с това. С нервниченето на Дончев и с готината шега на Волгин.

Но след това, когато старият репортер излезе в студената софийска нощ и се загледа в капещите над неоновите светлини едри снежинки, се замисли по една изключително важна тема. Малко знам за Сашо Дончев и не съм наясно дали той може да бъде причислен към тъмната група на бизнесмени, които можем да наречем истински олигарси. Но не това е важното. Важното е, че един едър бизнесмен, който при това не бе посочен пряко, изведнъж се разпозна в идеята за народно отмъщение. Дори не за народно отмъщение, а за желанието за постигане на някаква справедливост.

И тогава загрях, че всеки един от българските богаташи, особено от тези, които са си натрупали кинтите присвоявайки народни ресурси, без грам иновативност, а с безмерна алчност, всъщност дори на чисто генетично ниво знаят, че рано или късно тази страна пак ще стигне до времето, когато въпросът за собствеността ще бъде поставен на масата. В някакъв друг свят, в друго време сигурно това знание нямаше да е така остро и болезнено, но в нашата държава това подсъзнателно усещане съществува. И тук съучастник на олигархията съвсем не са левите хора, а парадоксално десните. Когато въпросът за справедливостта се постави в неговата изчистена форма, а именно, не е ли време да се опитаме да поправим прехода, който бе прецакан, защото някои предварително си раздадоха асата, те почват да си съскат клишетата и всеки разговор замира. Как се побеждава олигархия, ако не е удариш там, където най-много я боли. А там я боли. Ударът там я кара да вика.

Гледах как капят снежинките и си мислех, че България е минавала няколко пъти през този процес, когато унизените и оскърбените класи са получавали достатъчно сила, за да могат да поставят въпроса по категоричен начин и изпитах лека радост от това, че олигархията се страхува. Това е нейният единствен страх. Ако бъдат отсечени животворните й корени, всичко онова, което я пълни с ресурси, тя ще се разтопи като снежен човек през лятото. С други думи има радикално решение на въпроса, който тормози всички ни. И тук не призовавам за процеси, трубунали или нещо такова. Но е ясно, че ако оставим собствеността на олигархията, можем да забравим всякакви светли идеи за различно бъдеще. И най-кресливите борци срещу нея всъщност ги е страх да приложат единственият инструмент, който работи.

Вървях в зимната си нощ и си казах, че надежда още има. Тази страна стана чудовищна люлка на десни експерименти, обикновените хора бяха изсмукани, смачкани, обезкървени, лишени от надежди, от мечти, от радости, те бяха крадени, грабени и подтискани, но въпреки всичко олигархията още се страхува от тях. Битката не е изгубена докрай. Те знаят, че всичко може да се преобърне. И най-вероятно ще се преобърне, когато най-малко го очакват.

Стори ми се дори, че снежинките капят революционно...