Интересна
случка от дебата за социалната държава между Петър Ганев и Петър Волгин. Ганев,
който този път се беше подготвил, а на места говори дори и интересно, стига до
класическия капан за десни в България. Те всички, рано или късно, попадат в
него с драматичен писък. Значи от една страна те не са за "социална",
а за "правова" държава (сякаш едното може да бъде разделено от
другото) и винаги стигат до темата, че не пазарът е виновен (пазарът е
непогрешим, хахха), а политиците и олигархията изкривяват всичко. Тоест
олигархията пречи. Ако питате онези летни протестиращи от миналата година и те
бяха на протест срещу олигархията. Съществена част от дясното фентъзи е това,
че ако се установят някакви мистични "правила" държавата изведнъж ще
дръпне все едно сме й сипали ракетно гориво в двигателите, а всички дечица ще
растат доволни, красиви и дебели, под благия поглед на проповедниците на
църквата на Айн Ранд. Но понеже никой не може да спре човек да вярва в
политическия чиклит, всеки десин, ако го спрете на улицата ще ви кажа, че
негодува, мрази, хейти олигархията. Същото направи и Ганев. В момента обаче в
който дадеш инструмент на десницата за разправа с тази олигархия - а именно
отнемането на нейната собственост, което е политическият еквивалент на удар с
чук в топките, десния почва да върти очи, да говори несвързано и всячески да
отбягва тази тема. Същото стана на дебата - Ганев стигна до задънената улица -
олигархия има, но няма как това да се промени насила. Волгин каза точно
обратното - "ами дайте поне да опитаме". Направи ми впечатление, че
точно в тази част присъстващият на дебата мастит бизнесмен Сашо Дончев,
очевидно прероден като закален либертарианец в този си живот, почна да
нервничи. Той усети, че десният икономист е в капан от който няма мърдане. След
това, когато Волгин вече предложи наистина да опитаме да вземем собствеността
на олигарсите (не на всички богати по принцип, а просто на тези, които са
забогатели по нечестен начин), защото, цитирам дословно "това са нашите
пари", Дончев вече не издържа и почна да мърмори на висок глас: "Не
са вашите пари. Не са вашите пари". Тогава Волгин нанесе големият удар -
"Добре де, на другите ще ги вземем, вашите може и да ги оставим...".
Мисля, че този дебат ще се запомни с това. С нервниченето на Дончев и с готината
шега на Волгин.
Но след
това, когато старият репортер излезе в студената софийска нощ и се загледа в
капещите над неоновите светлини едри снежинки, се замисли по една изключително
важна тема. Малко знам за Сашо Дончев и не съм наясно дали той може да бъде
причислен към тъмната група на бизнесмени, които можем да наречем истински
олигарси. Но не това е важното. Важното е, че един едър бизнесмен, който при
това не бе посочен пряко, изведнъж се разпозна в идеята за народно отмъщение.
Дори не за народно отмъщение, а за желанието за постигане на някаква
справедливост.
И тогава
загрях, че всеки един от българските богаташи, особено от тези, които са си
натрупали кинтите присвоявайки народни ресурси, без грам иновативност, а с
безмерна алчност, всъщност дори на чисто генетично ниво знаят, че рано или
късно тази страна пак ще стигне до времето, когато въпросът за собствеността ще
бъде поставен на масата. В някакъв друг свят, в друго време сигурно това знание
нямаше да е така остро и болезнено, но в нашата държава това подсъзнателно
усещане съществува. И тук съучастник на олигархията съвсем не са левите хора, а
парадоксално десните. Когато въпросът за справедливостта се постави в неговата
изчистена форма, а именно, не е ли време да се опитаме да поправим прехода,
който бе прецакан, защото някои предварително си раздадоха асата, те почват да
си съскат клишетата и всеки разговор замира. Как се побеждава олигархия, ако не
е удариш там, където най-много я боли. А там я боли. Ударът там я кара да вика.
Гледах как
капят снежинките и си мислех, че България е минавала няколко пъти през този
процес, когато унизените и оскърбените класи са получавали достатъчно сила, за
да могат да поставят въпроса по категоричен начин и изпитах лека радост от
това, че олигархията се страхува. Това е нейният единствен страх. Ако бъдат
отсечени животворните й корени, всичко онова, което я пълни с ресурси, тя ще се
разтопи като снежен човек през лятото. С други думи има радикално решение на
въпроса, който тормози всички ни. И тук не призовавам за процеси, трубунали или
нещо такова. Но е ясно, че ако оставим собствеността на олигархията, можем да
забравим всякакви светли идеи за различно бъдеще. И най-кресливите борци срещу
нея всъщност ги е страх да приложат единственият инструмент, който работи.
Вървях в
зимната си нощ и си казах, че надежда още има. Тази страна стана чудовищна
люлка на десни експерименти, обикновените хора бяха изсмукани, смачкани,
обезкървени, лишени от надежди, от мечти, от радости, те бяха крадени, грабени
и подтискани, но въпреки всичко олигархията още се страхува от тях. Битката не
е изгубена докрай. Те знаят, че всичко може да се преобърне. И най-вероятно ще
се преобърне, когато най-малко го очакват.
Стори ми се
дори, че снежинките капят революционно...
No comments:
Post a Comment