На кого в Украйна му пречи Николай Кузнецов?

Само преди няколко дни една новина обиколи целия руски нет, но в България никой не написа за нея. Вероятно новината е малка, дребна, незначителна, но тя се отнася за един от героите на моите детство и заради това не можах да я отмина. В украинското село Повча, което се намира в областта с централен град Ровно и заради това наричана Ровненска, махнаха бюста на легендарният разузнавач Николай Кузнецов. Паметникът бил заместен с украинско знаме. Всичко това е част от битката на бандеровците с паметниците, които им напомнят за тяхното поражение. Не напразно Върховната Рада на Украйна прие един изключително идиотски, а следователно и абсолютно недействащ закон с който приравни комунистическата символика към нацистката. Това е нещо, което е в състояние да предизвика оргазъм във всяка дясна душа в България, а очевидно и в Украйна, но изравняването на символиката по този начин е не само деморализиращо, това е разтърсващо посегателство срещу историческата истина и по същество е реабилитация на толкова мракобесни страсти, че навремето дори нацистите са се боели от тях.

Никога не съм разбирал фетишисткото задоволяване на страсти чрез битката с паметници, но посягането на Кузнецов е симптом за политически, морален, а и ценностен разпад. Защото Кузнецов не е кой да е, това е човек-легенда.

Няколко думи за него, защото в епохата на вечната амнезия трябва да си припомняме дори и най-големите.

Сръбският публицист Бранко Китанович бе озаглавил книгата си за Кузнецов "Човекът, който разтърси Третият райх". Изключително мощно, а и невероятно вярно заглавие.

Николай Кузнецов е един съвсем обикновен човек преди Втората световна война, който дори е бил преследван от органите. Когато войната избухва обаче той става един от топ-разузнавачите на Съветския съюз, защото знае немски перфектно, идеално се вписва в представата на германците за ариец и под името Паул Зиберт той действа в немския тил на територията на Украйна. Информацията до която достига Кузнецов е огромна. Той успява първи да научи дори, че германците подготвят покушение срещу Сталин, Рузвелт и Чърчил при тяхната среща в Техеран. Сред големите заслуги на Кузнецов е и това, че при своя среща с нацисткия губернатор на Украйна райхскомисар Ерик Кох за първи път дочува изпускането на висшия нацист за плановете на Хитлер за атака на Курската дъга. Това се случва при опит за ликвидирането на Кох, който се проваля, но измъкнатата информация след това се оказва безценна. Тези, а и много други на Кузнецов наистина го правят легендарна фигура при това без да го главозамаят нито за миг. В книгата си "Силните духом" командира на партизанския отряд към който е бил зачислен Кузнецов Дмитрий Медведев (съвпадението на името с това на настоящия премиер на РФ е случайност) също казва, че приносът на разузнавача за разгрома на окупаторите, а и за битката срещу бандеровците е огромен.

През 1944 година, когато прикрието на Кузнецов вече е съвсем компроментирано и нацистите, както и техните украински помощници почват да го издирват, човекът-легенда загива от ръцете на Украинската въстаническа армия, националистите, които сътрудничат на нацистите. Сега като се замисля май беше логично да стигнат до неговия паметник. В Украйна днес управляват именно наследниците на бандеровските националисти. Самото присъствие на Кузнецов във вид на паметник е напомняне за това, че един път вече бяха разгромени и то жестоко, че тяхната нечовешка злоба и престъпления бяха прекъснати. Посмъртното отмъщение на фашагите може да бъде единствено този символен вандализъм, тази абсолютна шизофрения - от една страна постоянно да питаш "къде видяхте бандеровци?", а от друга да обявяваш бандеровците за национални герои и да посягаш на паметниците на легендарни хора.

Аз израснах с книги за Кузнецов и заради това новината ме потресе. Тя просто е поредното доказателство за черната лудост, която се е настанила в Украйна. Лудост, маскирана с евроатлантически клишета, но носеща същия мизантропски и човеконенавистен характер.

Самата смърт на Кузнецов, а и неговият живот постоянно напомнят на днешните управници, че тези с които се гордеят съвсем не са били борци за освобождение, а психопати, чудовища и откровени масови убийци. И като не можеш да заличиш историята ти остава единствено да изличиш паметта.

Същото се случва и в Киев. Наскоро група ветерани от Великата отечествена война се събраха пред паметника на генерал Николай Ватунин, заради слуховете, че управата на украинската столица иска да премахне монумента. Какъв е грехът на Ватутин? Ами много просто - именно под негово ръководство на 6 ноември 1943 година Червената армия освобождава Киев. Това е прегрешението на генерала - че гони хитлеристите от украинската столица и смазва бандеровската съпротива. Самият Ватунин няколко месеца след освобождението на Киев е ранен при битка с Украинската въстаническа армия и шест седмици по-късно умира. Ватутин би трябвало поне да бъде пощаден от кървавите лапи на новата власт, но хората не напразно се притесняват. Те знаят, че нацизмът в мозъка е нелечим. Големият грях на Европа е, че припозна бандеровци като носители на европейски идеали и сега с това признание те могат да свършат два милиона безобразия.

Точно това е отвратителното на битката с паметници. Тези, които днес се бият с тях носят ясното знание, че в конкретната историческа ситуация, която момументите увековечават, те щяха да бъдат от страната на злото, от страната на мрака, част от батальоните на масовите убийци, от тези, които маршируваха с вдигната ръка и фанатичен пламък в очите. 

Това се отнася не само за украинското мракобесие, но и за техните епигони у нас. Тук психодясното отдавна воюва с паметта и с паметниците, но с толкова крехки успехи, че все повече се озлобяват и озверяват. И именно тези плюнки на истерия лично мен ме изпълват с някакъв исторически оптимизъм. Винаги е позитивно да гледаш как неонацистчета истерясват, плюнчат се и вият безсилно срещу историята. 

Защото тя, историята, обикновено винаги ги затрупва със своите непоколебими истини.