Адът на българската стабилност

България отдавна е пристрастена към политическият адреналин. Това е особена зависимост на колективния национален организъм. Животът ни се е превърнал в перманентен скандал и това чувство е станало всеобхватно. Точно, когато стабилността у нас тряваше да тържествува, изведнъж България се разтърси като пациент с епилепсия и страната пак заживя в сюрреалистично време. Само погледнете какво се случи в последните няколко месеца - пак имаше опит за убийство с гранатомет, малка част от Реформаторския блок излезе в опозиция, другата остана във властта, в рамките на два дни бяха извършени две поръчкови убийства, двама старци умряха от студ в ловошко село, а нещастната им дъщеря отложила обявяването на смъртта им, за да може да пристигнат пенсиите им и тя да има пари с които да ги погребе, пребиха до смърт ученик във Враца след пътен инцидент, а нелепите действия на съдебната система отприщиха редица от протести. Междувременно шефът на ВКС започна да развява есемеси от премиера, премиера нахлу на заседание на ВСС, от нищото отново се появи Яне Янев, пребиха журналист в Поморие, известен със статии срещу местните дерибеи...Колко още може да понесе здравия разум на отечеството, а?

В страната с бавни крачки се завърна призрака на виновното минало, мъглата на онези мътни 90-те години на миналия век, които никой не иска да си спомня, защото те бяха тежкия махмурлук на прехода. Когато страната живее с поетичното усещане, че всичко се разпада, единствено криминалните типове тържествуват, защото това е тяхната хранителна среда. Те могат да съществуват единствено в такъв политически полумрак в който няма добри и лоши, а всички са зли. Но все пак един въпрос остава без отговор. Откъде дойде цялата ескалация на това напрежение? Как стана така, че само за нялко месеца страната пак се плъзна към пропастта?

Отговорите са много и то един са кошмарни като голо селфи на Радан Кънев (да, знаем, това гнусна, жълта и нагла провокация срещу моралния лидер на умните, красивите, богатите и известните и сърцето ни трепери от възмущение срещу нея все едно сме на щат в империята на Прокопиев). Всичко идва от грешното целеполагане и от разкапващият се климат на българската политика. Стабилността не може да е отговор на проблемите на страната, защото стабилност в мизерията всъщност е другото име на ада. Блестяща със своята налудничава неадекватност в тази ситуация отново стана и Румяна Бъчварова. Тя зае позата на щрауса и си скри главата не в земята, а в облаците като избяга в далечен Китай, когато всички чакаха от нея отговори. Връщането й бе белязано с нова порция политически ужас. Като садо-мазо господарка Бъчварова се опита да парири всяка критика срещу нея с идеята, че който говорел срещу МВР всъщност подривал националната сигурност. Ето я - божеството на стабилността. Вътрешната министърка на нашата миниатюрна психиатрия, сама заразена от демоничната мъгла на параноята. Нали се сещате какво щеше да стане в друга държава, ако при такава криминална вълна вътрешният министър реши да се държи по този нелеп начин. Щеше отдавна да е отлетял не само от кабинета, но и от политиката, а даже и от съответната държава, защото тълпа разгневени граждани щяха да му търсят сметка за тази фанатична арогантност и опит да наложи цензура върху журналистиката. И само един въпрос - някой да си спомня успешна акция на Бъчварова, да сте чули МВР да е свършило нещо полезно под нейно ръководство? Няма и да чуете занапред. Бъчварова показва желание да командва, но уви капацитетът й е колкото на чалга-певица да пее опера.

Като заговорихме за чалга май е необходимо да бръкнем с пръст и в дружгата голяма рана на народа. Много хора бяха ужасени, че докато двамата автоджамбази са пребивали Тодор във Враца наоколо е имало много народ, който е снимал с телефоните, но не се е намесил да помогне. Така имаме запечатени последните мигове на младежа на снимки, но нямаме грам реално съпричастие. Кой е виновен за това смъртоносно воайорство? Кой деградира националният характер до такива нива, че да преживяваме дори и смъртта на друг като шоу. Отговорът е повече от банален - това е екстремното проявление на чалга-културата. Тя превръща масите в обикновени потребители единствено на кеф. Щракане с пръсти и романтизиране на насилието. Резултатът от 25 години такава обработка са именно воайорите, които дори не осмислят идеята, че могат да бъдат солидарни реално с някого и да се притекат на помощ. А и от толкова много години чалгата романтизира образа на мутрите, които с юмруци си пробиват път напред в обществото, че имаме пълна парализа на ценностната система на общество. А циничното е, че основният романтизатор на мутрите, бащата на чалга-културата като масов феномен Слави Трифонов днес е тръгнал да се прави на поредния политически месия, който ще спасява нацията и ще обучава младите хора на активна политическа дейност. Това е все едно Ханибал Лектър да преподава уроци по етикеция в обществото. Авторите на това безмилостно общество днес се опитват да се представят за алтернатива. Такова паразитиране върху опита за измъкване от блатото натоварва страната с усещането за безнадеждност. Чалга-културата е в пълен ход, славитрифоновщината пълзи като морален СПИН, Румяна Бъчварова съска срещу журналисти, избщо стабилност та чак дрънка. Това е нашият български "Сървайвър", който преживяваме като собствено риалити всеки ден отново и отново. И понякога си мисля, че самият факт, че оцеляваме, със стиснати зъби, с псувни на уста, на инат срещу всички дивотии, като контра на безумието, които не сервират все пак е повод за някакъв оптимизъм. Други народи са потъвали в мрака на историята, когато са си вярвали, че са постигнали върха. Ние още не смеем да мечтаем за върховете, но все пак сме тук и още носим протестни въздишки в гърдите си. 

Не е малко, по дяволите. Не е малко.